— Не знам. Но аз ги видях на онова място.
През следващия час Лекси се забавляваше, като го снимаше с една от камерите, а Джеръми разгъваше и разполагаше техниката около мястото. Той постави другите три камери на стативи и ги подреди по ъглите на голям триъгълник. Към две от тях прикрепи специални филтриращи лещи, после отвори обективите, за да обхванат цялата област. Изпробва лазерното управление, след това се залови с аудио-оборудването. Прикрепи четири микрофона към съседните дървета, петия постави в центъра до записващото устройство около електромагнитния и радиационния детектори.
Докато изпробваше уредите, чу Лекси да го вика.
— Хей, как изглеждам? — попита тя.
Джеръми се обърна. Беше си сложила очила за нощно виждане и му заприлича на насекомо с големи очи.
— Много си секси — каза й. — Мисля, че намери своя стил.
— Тези очила са много добри. Виждам абсолютно всичко.
— Има ли нещо, за което трябва да се тревожа?
— Като изключим няколко гладни кугуара и една мечка, ти гарантирам, че си съвсем сам.
— Е, почти свърших. Остава да разпръсна малко брашно и да развия конеца.
— Брашно ли каза? Като това за курабийки?
— То ще ми даде възможност да разбера, ако някой се мотае наблизо. Ще ми помогне и да заснема отпечатъка от обувката му. А конецът ще ме предупреди, ако някой иска да се приближи към нас.
— Това е много умно. Но нали сме сами тук?
— Човек не може да е напълно сигурен.
— Аз съм сигурна. Нищо де, ти си върши работата, а аз ще наглася камерата. Между другото, справяш се отлично.
Той се засмя. Отвори плика с брашното и насипа в кръг около камерите. Същото направи и около другите уреди. После завърза конеца за един клон, загради голям квадрат и го затвори, както полицаите ограждат местопрестъпление. После прокара втори конец петдесет сантиметра по-ниско от първия и закрепи към него малки звънчета. Най-после всичко беше готово, той се изправи и отиде при Лекси.
— Не знаех, че има толкова много работа — каза тя.
— Предполагам, че след тази демонстрация ще достигнеш до нов етап на уважение към мен?
— Не мисля. Всъщност го споменах само защото се опитвах да водя разговор.
Той се усмихна и кимна към колата.
— Сега ще запаля фаровете за малко. Дано да не съм се трудил напразно.
Той се върна при колата, запали фаровете и огледа местността. После изключи двигателя и гробището се превърна в черно петно. Джеръми изчака очите му да свикнат с тъмнината. За съжаление това не стана. Наоколо беше тъмно като в пещера. Протегна ръце напред и тръгна като слепец. Точно до входа се спъна в един издаден над земята корен и залитна.
— Може ли да ми донесеш очилата за нощно виждане? — провикна се.
— Не — дойде веднага отговорът й. — Вече ти казах, че са много готини и се привързах към тях. А и ти се справяш добре.
— Как добре? За малко да падна, не виждам нищо.
— Остават ти още няколко крачки и излизаш на широко. Върви само напред.
Той тръгна бавно напред с протегнати ръце.
— Сега какво?
— Сега си пред една гробница. Завий наляво.
„Добре се забавлява с мен“ — помисли си Джеръми.
— Забрави да кажеш „Саймън каза“.
— Искаш ли да ти помогна или не?
— Искам очилата си — примоли се той.
— Ела и си ги вземи.
— Би могла ти да дойдеш и да ме вземеш?
— Бих могла, но няма да го направя. Много по-забавно е да те гледам как обикаляш като зомби. Сега тръгни наляво. Ще ти кажа кога да спреш.
Играта продължи и мина доста време, докато се добере до нея. Най-после се отпусна с въздишка на земята, а тя свали очилата и каза през смях:
— Ето че успя.
— Хм. Благодаря.
— Няма проблем. Радвам се, че помогнах.
През следващия половин час Лекси и Джеръми направиха разбор на случилото се на празненството. Нощта беше прекалено тъмна, за да може той да види израза на лицето й, но му харесваше, че двамата седят толкова близо един до друг в мрака.
Променяйки темата на разговора, той я помоли:
— Разкажи ми кога и как видя светлините. Тази вечер чух всички разкази, освен твоя.
В тъмната нощ чертите на лицето й бяха просто сенки в мрака, но вглеждайки се в нея, му се стори, че молбата му я връща назад във времето към нещо, което не е сигурна, че иска да си спомни.