Погледна часовника си. Беше 11:44:10 и той се постара да го запомни до секундите. Отбеляза си, когато се прибере в „Грийнлийв“, да погледне фазата на луната, за да изключи възможността за внезапна нейна поява. Но пред светлинната феерия всичко това мина на втори план. Както бе предвидила Лекси, мъглата продължи да се разнася. Той свали очилата за момент и не видя никаква разлика между двете гледки. Ставаше все по-светло, но през очилата промените се виждаха много по-добре. Джеръми нямаше търпение да сравни кадрите от камерите, но в момента не можеше да направи нищо.
Затаил дъх, той се загледа в мъглата. Тя заблестя като сребро за миг, после се обагри в бледожълто, изсветля до млечнобяло и накрая засия толкова ярко, че почти ги заслепи. И за един кратък момент пред тях се откри цялото гробище, заприличвайки на осветено игрище преди важен мач. Пробилите мъглата светлинки завибрираха в малък кръг, после изведнъж се пръснаха във всички посоки. Джеръми имаше чувството, че става свидетел на избухване на звезда, стори му се, че вижда фигури на хора или други, но в следващия момент светлините започнаха да се движат към центъра на триъгълника, сякаш някой ги теглеше с връвчица, и преди да разбере какво става, изчезнаха. Гробището отново потъна в мрак.
Той примига, като че искаше да се увери, че не сънува, и отново погледна часовника си. Всичко бе продължило само двайсет и две секунди. Знаеше, че трябва да стане и да провери уредите, но в първия момент нямаше сили за нищо, освен да гледа в центъра на онова сборище на духове.
Повечето така наречени „свръхестествени“ явления бяха плод на измама, неволна грешка или съвпадение и до този момент всяко разследване на Джеръми бе достигало до един от трите варианта. Там, където някой се облагодетелстваше по някакъв начин от явлението, най-често срещаното обяснение беше измамата. Като например случая с Уилям Нюъл. През 1869 година той заявил, че е намерил във фермата си в Кардиф, близо до Ню Йорк, вкаменени останки на гигант, познат като Кардифския гигант. Тази история попадаше в категорията „измама“. Най-пресният пример за този вид мистерии беше Тимъти Клосън.
Измамата беше използвана и от хора, които не го правеха за пари, а за да се забавляват. Те обичаха да правят хората на глупаци. Такъв пример бяха Дъг Бауър и Дейв Чорли, английските фермери, създали феномена, наречен по-късно „житни кръгове“, както и хирургът, заснел чудовището в Лох Нес през 1933. И в двата случая всичко било замислено като невинна шега, но заради големия обществен интерес не било лесно да си признаят.
Категорията на неволните грешки включваше точно това — грешки. Летящ балон, объркан с летяща чиния, мечка, взета за Голямата стъпка, сгрешена археологическа находка, преместена от първоначалното си място преди стотици години. В такива случаи винаги някой бе видял нещо, но съзнанието превръщаше видяното в нещо съвсем различно.
Съвпадението се отнасяше към почти всички останали случаи и беше функция на математическата вероятност. Колкото и невероятно да е едно явление, щом съществува теоретическа възможност да се случи, то неминуемо се случва някога, някъде и с някого. Ето например романът на Морган Робъртсън „Гибелта на Титан“, излязъл през 1898 — четиринайсет години преди пускането на „Титаник“ по вода — разказва историята на най-големия пътнически лайнер, напуснал сушата за пръв път от пристанището в Саутхемптън и разбит от голям айсберг. Богатите му пасажери загиват в ледените води на Атлантическия океан поради липса на спасителни лодки и жилетки. Името на този кораб е „Титан“.
Но станалото тук не спадаше към нито една от тези категории. Светлините не бяха измама, нито пък съвпадение, но не можеха да се нарекат и резултат от неволна грешка. Джеръми беше сигурен, че обяснение съществува, но в онзи объркващ мислите момент не знаеше къде да го търси.
Лекси остана неподвижна и въпреки невероятното преживяване през цялото време не пророни нито дума. Сега се размърда като насън и попита почти шепнешком:
— Е, какво мислиш?
— Още не знам — призна си той. — Със сигурност видях нещо, но не знам какво.
— Виждал ли си подобни неща и преди?
— Не. За пръв път се натъквам на явление, което наистина може да мине за мистерия.
— Невероятно е, нали? — продължи тихо тя. — Бях забравила колко е красиво. Чувала съм за северните светлини и често съм се чудила дали имат нещо общо с това.
Джеръми не отговори. Представи си появата на светлините и реши, че засилването на интензитета им напомня на появата на светлините от фаровете на автомобил, изкачващ се по пътя срещу човек. Това засили убеждението му, че вероятно бяха предизвикани от някакво превозно средство. Просто нямаше друг начин. Той се загледа в пътя. Искаше да види дали ще се появи преминаващ автомобил, но всъщност не бе изненадан от липсата му.