— Добре, какво ще кажеш за това? — продължи Нейт. — Започваме с легендата, за да изострим вниманието. После — обвитото в мъгла гробище, близък план на някой от гробовете, може един бърз кадър с прелитащ гарван и твоят дълбок глас…
Човекът беше майстор по холивудските клишета. Джеръми погледна отново часовника си. Беше прекалено рано за такива неща.
— Уморен съм, Нейт. Предлагам да помислиш още малко и да се чуем по-късно, какво ще кажеш?
— Добре, добре. Ще се справя. Нали затова съм тук? Да правя живота ти по-лесен. Казвай да се обаждам ли на Алвин?
— Не мога да преценя. Нека да видя материала и ще му звънна.
— Добре — ентусиазирано отвърна Нейт. — Хубав план и хубава идея. И новината е страхотна. Истинска история за духове. Ще го харесат. Нали ти казах, че си падат по тия работи? И да знаеш, аз им го казах. Честно, заявих им, че ще се върнеш с интересна история и да не ми пробутват някакви си диети. Сега имаме в джоба си добра стока и те направо ще полудеят. Нямам търпение да им го съобщя и… слушай, ще ти звънна след два часа, така че си дръж телефона включен. Нещата тук се развиват светкавично…
— Лека нощ, Нейт. Ще се чуем по-късно.
Джеръми затвори, сви се в леглото и сложи възглавницата върху главата си, но се оказа невъзможно да заспи отново. Изпъшка, стана и тръгна към банята, опитвайки се да не обръща внимание на дебнещите от всеки ъгъл препарирани същества. Така или иначе, бе започнал да свиква с тях и докато се събличаше, мярна протегнатата лапа на язовеца, реши да се възползва от удобната поза и метна хавлията си върху нея.
Влезе под душа и пусна силно водата. Стоя под нея около двайсетина минути, докато кожата му започна да посинява. Силната струя го разсъни, облече се набързо, грабна касетите и изскочи навън.
Мъглата висеше над пътя като изпаряващ се сух сняг над концертна зала, небето беше в същите грозни цветове като вчера. Джеръми си помисли, че в такова време светлините непременно щяха да се появят и тази нощ, което беше добре дошло за града предвид прилива на туристи през уикенда, но беше добре и за него, защото можеше да извика Алвин. Дори заснетият досега материал да беше добър, операторът беше истински магьосник на камерата и щеше да направи такива кадри, че пръстът на Нейт да се подуе от набиране на телефонни номера.
Но сега първата му работа беше да види какво бяха уловили камерите и дали бяха уловили нещо. Както предполагаше, в „Грийнлийв“ нямаха видеокасетофон, но той бе видял един в отдела за редки издания и подкара по празния път към града, любопитен да разбере как щеше да се държи Лекси с него след среднощното им приключение. Щеше ли да запази дистанция, криейки се зад маската на професионалист? Дали добрите чувства от вчера се бяха запазили? Или водещата роля щеше да бъде прехвърлена на спомена от последните минути пред дома й и нахалното му настояване да бъде поканен? Нямаше представа как ще го посрещне, въпреки че бе посветил голяма част от ранната утрин в анализ на вечерта.
Така или иначе, едно беше сигурно: той щеше да открие източника на онези светлини. Като повечето мистерии тази също не беше сложна за разгадаване, стига човек да знае къде и какво да търси. Бързият преглед на спонсорирания от НАСА уебсайт елиминира всички други възможности. От него научи, че луната не е отговорна за призрачното явление. В уебсайта пишеше, че снощи е имало новолуние, освен това облаците я бяха скрили и подозрението му, че мистериозните светлини се появяват именно в тази фаза на луната, се потвърди. Това беше логично, защото без луна дори и най-малките следи от друг светлинен източник ставаха много по-видими, особено ако се отразяваха в капчиците на мъглата.
Но докато зъзнеше пред компютъра, откри, че не може да мисли за нищо друго, освен за Лекси. Струваше му се невероятно, че се бе запознал с нея само преди два дни. Просто нямаше логика. От друга страна, Айнщайн бе казал, че времето е относително понятие и това твърдение донякъде обясняваше чувството му за близост с нея. Какво казваха за относителността? Минута с красива жена ти се струва миг, минута с ръце върху гореща жарава — цяла вечност. Да, помисли си Джеръми. Така беше. Или почти.
Сети се за поведението си снощи на верандата, отново съжали и за стотен път се наруга, че не бе обърнал внимание на реакцията й, когато се приближи, за да я целуне. Тогава тя му показа ясно чувствата си, а той ги игнорира. Старият Джеръми щеше отдавна да е забравил тази сцена, отхвърляйки я като неважна. Но този път не му беше толкова лесно.