Така всички парченца си дойдоха по местата и той вече държеше доказателството в ръце.
През цялото време истината е била пред очите на всички в града, помисли си. Решението се оказа твърде просто и той се зачуди защо никой не се е сетил досега. А може би някой все пак се е сетил, но е погледнал на цялата история от друг ъгъл.
Джеръми въздъхна. Знаеше, че Нейт щеше да скочи до небето от радост, но въпреки сутрешния успех не изпита удовлетворение от работата си. Измъчваше се, че Лекси не е при него, за да го поздрави за съобразителността му или да го подразни с духовит коментар. Всъщност изобщо не го интересуваше как ще реагира, стигаше му да е при него и да реагира някак си. Стана от бюрото и отиде до кабинета й.
Вътре нищо не се бе променило. Купчините с документи бяха разпилени по бюрото й, книгите бяха пръснати безразборно из цялата стая, по екрана на компютъра й се появяваха и изчезваха прекрасни цветни рисунки. Телефонният секретар беше пълен със съобщения и лампичката му мигаше нервно.
Въпреки това той не можа да се отърси от усещането, че без нея стаята е празна.
12.
— Как е, човече? — извика Алвин в слушалката. — Как ти се отразява животът на Юг?
Въпреки пращенето и статичния шум приятелят му се чуваше забележително добре.
— Всичко е наред. Обаждам се да те питам имаш ли още желание да дойдеш и да ми помогнеш.
— Вече си събирам багажа — отвърна операторът леко задъхано. — Нейт ми звънна и ми разказа всичко. Ще се видим късно вечерта в „Грийнлийв“. Нейт ми резервира бунгало. Самолетът излита след два часа. Да знаеш, че нямам търпение. Още няколко дни в този ад и ще откача.
— За какво говориш?
— Не четеш ли вестници там? Не гледаш ли новини?
— Разбира се, че чета. Хванал съм „Бун Крийк Уикли“ още от първия му брой.
— Какво?
— Няма значение — каза Джеръми. — Не е важно.
— Аха. Ами, след като ти замина, тук се развилня страшна буря — информира го Алвин. — Ама като ти казвам буря, представяй си буря на Северния полюс. Онази на нос Рудолф ряпа да яде. На практика Манхатън е погребан под тонове сняг. Имаш късмет, че се измъкна навреме. Днес е първият ден, в който самолетите се връщат към графика си. Трябваше да се обадя на две места, за да си осигуря билет. Как може да не си чул за това?
Докато той му разказваше, Джеръми влезе в интернет и намери канала за времето. Североизточната част на картата беше скрита под бяло одеяло.
„Д’ре — каза си. — Кой би помислил?“
— Бях много зает, затова съм пропуснал.
— Според мен направо си се крил — заяви приятелят му. — Както и да е, дано тя да си заслужава.
— Какви ги говориш?
— Не ме баламосвай сега. Все пак приятели сме. Нейт беше изпаднал в паника, че не може да се свърже с теб, сега се оказа, че не си чел вестници и дори не си гледал телевизия. И двамата знаем какво означава това. Винаги правиш така, когато срещнеш някоя нова.
— Виж, Алвин…
— Хубава ли е? Бас държа, че е ослепителна. Винаги обираш каймака. Направо ме побъркваш.
Джеръми се поколеба, но в края на краищата се предаде. Приятелят му щеше да дойде, така или иначе щеше да разбере.
— Да, хубава е. Но не е, каквото си мислиш. Ние сме просто приятели.
— Естествено — засмя се Алвин. — Но какво е приятелство за теб и какво за мен? Предполагам, че има малка разлика.
— Не и този път — възрази Джеръми.
— Я ми кажи, тя има ли сестра? — попита го Алвин, без да обръща внимание на възраженията му.
— Няма.
— Но сигурно има приятелки? Знаеш, че не си падам по грозниците…
Джеръми усети, че главоболието му се връща. Повиши тон и каза ядосано:
— Виж, не съм в настроение за такива разговори, ясно?
Алвин замълча за момент.
— Хей, какво ти става? — попита след малко. — Само се шегувам.
— Не ми харесват такива шеги.
— О, ти я харесваш, нали? Имам предвид, че я харесваш много.