— Казах ти, че сме само приятели.
— Боже, не мога да повярвам! Ти си се влюбил.
— Не съм — измънка Джеръми.
— Хей, приятел, познавам те, недей да отричаш. Но това е супер. Малко е шантаво, но е супер. Жалко, но трябва да затварям, иначе ще си изпусна полета. Трафикът е ужасен, както можеш да си представиш. Нямам търпение да видя коя е тази, която най-после надяна примката на шията ти.
— Не ми е надянала никаква примка! — избухна Джеръми. — Не ме ли слушаш какво ти казвам?
— Слушам те много внимателно — отвърна Алвин. — И чувам нещата, които премълчаваш.
— Както и да е. Кога пристигаш?
— Предполагам, че ще е някъде към седем вечерта. Ще ме чакаш, нали? Дотогава можеш да поздравиш дамата от мен. Предупреди я, че нямам търпение да се запозная с нея и с нейните приятелки…
Джеръми прекъсна разговора, без да даде възможност на приятеля си да довърши, и прибра телефона в задния си джоб.
Съжали, че го бе включил. Решението да го изключи беше взето подсъзнателно, но определено се основаваше на факта, че и двамата му приятели понякога проявяваха склонност да го изкарват от нерви. Първо Нейт — енергийният Бъни — преследващ неуморно всяка възможност за слава. А сега и това.
Алвин не се постара да чуе какво му казва. Двамата бяха приятели от години, често прекарваха петъчните вечери из баровете в търсене на жени и говореха с часове за живота, докато изпиваха литри бира. Може би това беше причината Алвин да вярва, че го е преценил правилно. Но не беше. Защото просто нямаше как да бъде.
Фактите сами говореха за себе си. Първо, Джеръми не се бе влюбвал от години, но все още помнеше как се бе чувствал в такива моменти и без съмнение би разпознал чувството. Но в момента нямаше усещането, че е в подобно състояние. Второ, имайки предвид, че едва познава жената, идеята му се стори пълен абсурд. Дори и неговата силно емоционална майка, италианка по рождение, не вярваше, че любовта може да разцъфти за една нощ. И тя като братята и снахите му мечтаеше той да се ожени и „да си седне на задника“, но ако се появеше на вратата й с новината, че е срещнал жената на своя живот преди два дни, тя щеше да го подбере с метлата, да го наругае на италиански и да го замъкне в църквата, убедена, че има нужда да изповяда греховете си.
Майка му познаваше добре мъжете. Съпруга на един и майка на шестима, тя имаше богат опит с тях. Знаеше как мислят те, когато станеше дума за жени, и въпреки че се облягаше повече на здравия разум, отколкото на науката, беше изключително точна в преценките си и винаги бе казвала, че е невъзможно човек да се влюби за два дни. Да, можеше да изпита някакви чувства, но трябваше време те да узреят и да преминат в нещо силно и продължително. Любовта беше най-вече себеотдаване и вяра, че прекараните с другия човек години ще създадат нещо повече от сумата на онова, което двамата биха направили поотделно. И само времето можеше да докаже дали преценката е била правилна.
Но желанието пламваше веднага и именно затова майка му щеше да го подгони с метлата. За нея плътската страст си имаше просто обяснение: двама души разбират, че са съвместими, привличането расте и събужда изконния инстинкт за продължението на рода. Всичко това показваше едно: страстта беше възможна, но любовта към Лекси — недопустима.
Толкова. Случаят беше приключен. Алвин грешеше, Джеръми беше прав и истината за пореден път го правеше свободен.
Той се усмихна доволно, но след миг веждите му се сключиха.
Работата беше там, че той не изпитваше толкова силна страст. Нито тази сутрин, нито преди. Да, желанието да я целуне беше силно, но това, което искаше най-много от всичко, беше да я види. Да бъде до нея. Да разговарят. Да гледа как извърта очи, когато той изтърсва нещо смешно, да усети ръката й в неговата като вчера. Искаше да я види да прибира нервно кичур зад ухото си и да я слуша, докато му разказва за детството си. Искаше да научи как си представя бъдещето, да узнае тайните й.
Но не това беше странното. Най-удивителното беше, че не откриваше скрит мотив за чувствата си. Естествено, не би отказал, ако тя поиска да си легне с него, но не държеше на това, достатъчно му беше да е до нея.
Колкото и да се вглеждаше в себе си, Джеръми не откриваше скрити мотиви. Вече си бе обещал, че никога няма да я поставя в неловкото положение от снощи. Защото беше възхитен от нея. Човек трябваше да притежава голяма доза смелост, за да сподели онова, което тя му разказа в гробището. Повече, отколкото имаше той. Бяха изминали два дни, а все още не бе намерил сили да й каже, че е бил женен.