Тук мислите му спряха.
Това, че знаеше къде е, не му помагаше да разбере какво трябва да направи. Напомни си, че след няколко часа му предстои конферентен разговор, изключително важен за кариерата му, и ако сега тръгнеше след Лекси, надали щеше да намери стационарен телефон по пътя си. Алвин пристигаше днес и тази вечер можеше да се окаже последната мъглива вечер през тези дни. Не се съмняваше, че приятелят му щеше да се справи със заснемането и сам, но утре сутринта двамата трябваше да седнат заедно пред видеорекордера. Освен това тялото му просто плачеше за малко сън. Предстоеше му още една дълга нощ, а всичко го болеше от умора.
Но въпреки всички доводи той не можеше да допусне всичко да приключи така. Искаше да я види още веднъж, трябваше да я види. Тънкият гласец в главата му го закле да не се оставя да го водят чувствата, нашепна му, че ако тръгне да я търси сега, може да провали бъдещето си. Да не говорим, че дори и да я намереше, тя можеше да не иска да говори с него, да го изгони или още по-лошо — да се изплаши от него. Междувременно Нейт като нищо можеше да получи инфаркт, Алвин да побеснее, а надеждите за бъдещето му да изтекат в канала.
Тава или иначе, решението беше взето. Той спря пред „Грийнлийв“ и кимна на себе си. Погледнато от този ъгъл, това беше единственият възможен избор. Неслучайно бе отдал последните петнайсет години от живота си на науката и логичното мислене, все бе научил нещо от това.
Неговата логика показваше, че трябва да отиде и да си стегне багажа.
13.
„Добре де — тръсна глава Лекси, — постъпих като страхливка.“ Избяга като ученичка, но през тези два дни някак си не успяваше да мисли ясно, затова беше готова да си прости несъвършенството. Но ако беше останала, нещата щяха да се усложнят още повече. Нямаше значение, че го харесва и че той също я харесва. Тази сутрин се събуди с мисълта, че не трябва да позволи нещата да стигнат прекалено далече, и когато зави по песъчливия крайбрежен път, знаеше, че постъпва правилно.
Мястото не беше каквото си го спомняше. Боята на старата вила бе избеляла и тя се сливаше с морската трева наоколо. Малките квадратни прозорци с бели пердета бяха покрити със солена мъгла, ураганните ветрове бяха напукали и замърсили рамките им. Но за Лекси къщата си оставаше своеобразна капсула на времето. Мебелите в нея бяха на повече от двайсет години, тръбите ръмжаха и стенеха, когато пуснеше душа, и трябваше да пали газовата печка с кибрит. Но спомените за щастливите дни, прекарани тук през младостта й, я успокоиха и след като стовари багажа и купената по пътя храна за уикенда, тя отвори широко прозорците и пое дълбоко от морския въздух. Грабна едно одеяло и седна на люлеещия се стол на задната веранда с желанието да гледа океана до вечерта. Постоянният рев на вълните й помогна да се отпусне, въздействието му беше почти хипнотично. След малко слънцето проби през облаците, лъчите му се протегнаха през водата, спуснаха се отгоре й като призрачни пръсти и тя затаи дъх.
Гледката винаги й действаше по този начин. Първият път, когато видя как светлината победи мрака и целуна морето, беше веднага, след като Дорис я заведе на гробището. Лекси си спомни колко силно вярваше, че така родителите й са намерили начин да се свържат с нея. Беше абсолютно сигурна, че те я наблюдават отгоре като ангели и присъстват във всеки миг от живота й, но не се намесват, защото са убедени, че решенията й са правилни.
Като малка имаше нужда да вярва в това, защото често се чувстваше самотна. Баба й и дядо й бяха прекрасни хора, но колкото и да ги обичаше, колкото и да оценяваше грижите и саможертвата им, се чувстваше различна от съучениците си и това я потискаше. Родителите на нейните приятелки играеха с тях софтбол през уикендите и изглеждаха млади дори и на приглушената утринна светлина в църквата, и това я караше непрекъснато да се пита какво не е наред.
Нямаше как да говори с Дорис за тези неща, нито можеше да си признае вината, която изпитваше от тези мисли. Както и да го формулираше, знаеше, че ще нарани чувствата й, беше наясно с това още като малка.
Чувството, че е различна, остави своя отпечатък не само върху нея, но и върху Дорис. Проблемите възникнаха в тийнейджърските години. Лекси прекрачваше непрекъснато границите, а Дорис си затваряше очите, избягваше прекия сблъсък, оставяйки я да си мисли, че може да живее по свои правила. В онези години тя беше почти неуправляема, правеше грешки и съжаляваше за тях, но в колежа се промени и се превърна в сериозно момиче. Тогава прегърна идеята, че да си разумен означава да помислиш за риска много преди да посегнеш към наградата. Друга нейна максима беше, че успехът и щастието ще дойдат при теб, само ако не правиш грешки и оставиш следа във времето.