Миналата вечер тя избягна една голяма грешка. Успя да отклони намерението му да я целуне, решително отказа, когато той се самопокани, и остана доволна от себе си.
Естествено, така нарани чувствата му и сега съжаляваше за това. Но направи така, че да не разбере как сърцето й заби, докато го гледаше да си тръгва, защото част от нея искаше той да остане, въпреки последствията. Знаеше, че не бива да съжалява, но не можеше да заповядва на сърцето си. През нощта, докато се въртеше и мяташе в леглото, осъзна, че няма да намери сили да му устои още веднъж.
Трябваше да съзре опасността по-рано. Още на партито неволно го бе сравнила с Айвъри и господин Ренесанс и за нейна изненада Джеръми спечели състезанието. Той притежаваше остроумието и чувството за хумор на Айвъри, плюс чара и интелекта на господин Ренесанс, и като капак на всичко се чувстваше по-удобно в кожата си от другите двама. Тогава си каза, че всичко се дължи на прекарания с него прекрасен ден. Кога за последно бе обядвала сред природата без вилица и нож? Откога не бе ходила на Рикърс Хил? Или бе посещавала гробището след бурно парти? Обикновено бързаше да се прибере и да си легне, за да е бодра на другия ден. Вълнението от невероятното приключение й напомни за онова щастливо време, когато вярваше, че Айвъри или господин Ренесанс е мъжът на нейните мечти.
Но се оказа, че греши и за двамата, както грешеше и сега. Знаеше, че Джеръми вече е разгадал мистерията, е, беше само вътрешно усещане, но тя беше абсолютно сигурна, защото отговорът беше в един от дневниците, трябваше само да стигне до съответната страница. Не се съмняваше, че когато го открие, ще поиска да го отпразнуват. Ако бе останала в града, двамата щяха да прекарат по-голямата част от деня заедно и тази идея не й харесваше. Но дълбоко в себе си знаеше, че иска точно това, ето защо се чувстваше объркана както никога досега.
Тази сутрин сложи в един куфар дрехи, колкото да й стигнат за два-три дни, и напусна дома, без да си вземе душ дори. Когато се отби при Дорис, баба й отгатна почти веднага всичко, но това не беше изненадващо. Умората от безсънната нощ беше изписана по бръчките около очите на бледото й лице. Тя не направи опит да й обясни чувствата си, но когато й каза, че заминава за няколко дни, Дорис не възрази, само кимна мълчаливо. Не по-малко уморена от нея, старата жена веднага разбра причината за неочакваното й заминаване, но не можеше да види какво ще излезе накрая. С предчувствията беше така — те показваха истината в кратък срок, но не можеха да предвидят крайния резултат.
Но Лекси не се питаше какво ще стане, тя трябваше да замине, за да съхрани себе си. Щеше да се върне, когато нещата в Бун Крийк влезеха в обичайното си русло. Това щеше да стане скоро. След няколко дни хората щяха да престанат да говорят за духовете, за Обиколката на историческите домове и за нюйоркчанина, а тълпите с туристи щяха да се превърнат в далечен спомен. Кметът щеше да се върне на игрището за голф, Рейчъл щеше да си определи среща с поредния неподходящ мъж, Родни щеше да намери начин да срещне Лекси уж случайно пред библиотеката и да въздъхне облекчено, когато разбере, че връзката им продължава оттам, откъдето е спряла.
Може да не беше много вълнуващ, но си беше нейният живот и тя нямаше намерение да позволи някой или нещо да наруши баланса в него. На друго място и по друго време може би щеше да мисли по друг начин, но в момента беше безсмислено да развива въображаеми теории.
Тя се загледа през прозореца и се опита да не мисли какво би било, ако нещата се подредят по друг начин. Уви по-плътно одеялото около раменете си и вдигна решително брадичка. Беше голямо момиче и щеше да го превъзмогне, както бе превъзмогнала чувствата си към другите. Не се съмняваше в това. Но въпреки успокояващото въздействие на тази вътрешна увереност, бушуващото море продължаваше да й напомня за чувствата й към Джеръми и трябваше да впрегне цялата си воля, за да не позволи на сълзите да потекат.
Докато обикаляше из бунгалото в „Грийнлийв“, организирайки мислено нещата, всичко му се виждаше ясно и просто. За всеки случай реши да вземе картата и портфейла, но остави компютъра, защото знаеше, че няма да му трябва. Както и бележките по случая. Сложи тетрадката на Дорис в кожената й подвързия и я прибра в сака. Написа бележка на Алвин и я остави на бюрото на рецепцията, без да обръща внимание на свирепия поглед на Джед. После се увери, че батерията на телефона му е заредена, и тръгна.