След по-малко от десет минути вече беше на път за Суон, откъдето щеше да хване ферибота за Окракоук — малко селце на другия бряг на реката. Оттам щеше да тръгне на север по магистрала 12 към Бакстън. Предполагаше, че тя бе използвала същия маршрут, и пресметна, че ще е при нея след по-малко от два часа.
Но докато караше по пустите улици, мислите му се насочиха към Лекси. Джеръми натисна здраво газта. Беше напрегнат и знаеше, че това е просто друго определение за надигащата се в него паника. По принцип никога не се паникьосваше и се гордееше с това, но на два пъти му се наложи да намали — при Белхевън и Лийчвил — и откри, че докато чака на кръстовищата, потупва нервно с пръсти по волана и си мърмори нещо под носа.
Чувството беше странно и ново за него и със скъсяването на дистанцията се засилваше все повече. Не можеше да го определи, а и този път не му се искаше да го анализира. Моментът беше един от малкото в живота му, когато се движеше на автопилот, правейки точно обратното на онова, което изискваше логиката. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: как ще реагира тя, когато го види.
И тъкмо когато започна да разбира причината за поведението си, се намери на ферибота пред един слаб мъж в униформа, забил поглед в някакво списание. От него научи, че фериботът до Окракоук не е така редовен като онзи, свързващ остров Стейтън с Манхатън, и той бе изпуснал последния за деня. Можеше да се върне утре малко по-рано или да се откаже. И двата варианта не го устройваха.
— Сигурен ли сте, че няма друг начин да стигна до фара Хатерас? — попита и усети как сърцето му заби по-силно. — Много е важно.
— Можете да отидете с кола, разбира се.
— Колко време ще ми отнеме?
— Зависи колко бързо карате — отвърна човекът и сви рамене, сякаш тази работа не го засягаше. — Пет-шест часа, предполагам. Тръгвате на север и стигате Плимут, после хващате шосе 64 покрай остров Роанок и оттам стигате до Уейлноун. След това се отправяте на юг и пристигате в Бакстън. Фарът е там.
Джеръми погледна часовника си. Наближаваше един. Докато стигне дотам, Алвин вече щеше да е в Бун Крийк. Не ставаше.
— Има ли друго място, където мога да хвана ферибота?
— Да. Има спирка на остров Седар.
— Чудесно! Къде се намира това?
— На около три часа път в обратната посока. Но пак ще трябва да чакате до утре сутринта.
Джеръми забеляза зад рамото на служителя плакати на фарове из Северна Каролина Хатерас — най-големият — беше в центъра.
— Разбираш ли, човече, нещата са спешни — наведе се към него той.
Служителят за пръв път вдигна глава и го погледна.
— Наистина ли е спешно?
— Наистина. Можем да кажем, че е спешно.
— Тогава мога да се обадя на бреговата охрана. Или на шерифа.
— Ах! — възкликна Джеръми, опитвайки се да запази спокойствие. — Искаш да ми кажеш, че няма начин да стигна дотам сега? Оттук, имам предвид?
Мъжът подпря брадичката си с пръст.
— Щом толкова бързате, можете да наемете лодка.
„Най-после стигнахме донякъде“ — помисли си Джеръми.
— И как може да стане това?
— Не знам. Досега никой не е питал.
Джеръми се върна обратно в колата и се предаде на паниката.
Дали защото вече бе стигнал прекалено далеч, или защото осъзна, че последните му думи към Лекси тази нощ съдържаха една по-дълбока истина, но нещо го накара да не се отказва. Нямаше да се върне обратно, не и след толкова усилия.
Нейт вече очакваше обаждането му, но сега това му се струваше далеч по-маловажно, отколкото преди два-три часа. Същото беше и с пристигането на Алвин. Ако всичко минеше добре, двамата щяха да имат достатъчно време да заснемат светлините тази или следващата нощ. До появата им имаше десет часа. Ако намереше бърза лодка, щеше да стигне до фара най-много за два. Оставаше му достатъчно време да намери Лекси, да поговори с нея и да се върне, при положение, че намери някой да го откара дотам.
Естествено, имаше вероятност нещата да се объркат. Можеше да не намери лодка, но тогава щеше да отиде до Бакстън с автомобил. Въпреки че не беше сигурен дали ще успее да я открие.