Лекси тръсна глава и прогони нелепия образ. Беше се надявала да намери покой от мислите си тук, но докато стоеше до фара и наблюдаваше кротко пасящите коне, си каза, че животът е жесток към нея. На трийсет и една живееше сама на място без перспектива за промяна в това отношение. Дядо й и нейните родители бяха само спомен, състоянието на Дорис беше източник на постоянна тревога и единственият мъж, събудил интереса й през последните няколко години, щеше да си е тръгнал, когато се върнеше в града.
При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи и тя плака дълго и безутешно. Мина време, преди да дойде на себе си. Най-после избърса сълзите си и вдигна глава. Забеляза, че някой се приближава към къщата. Загледа се в неясната фигура, разпозна човека и притисна ръце до гърдите си.
14.
Лекси примига, за да се увери, че не е игра на въображението. Не можеше да е той, защото нямаше как да е тук. Случващото се беше толкова неочаквано, толкова невероятно, че й се стори като сцена, гледана през очите на друг човек.
Джеръми се усмихна, спря и остави чантата на земята.
— Знаеш ли, не бива да ме зяпаш така — рече. — Мъжете харесват жени, които знаят как да съблазняват.
Лекси продължаваше да го гледа невярващо.
— Ти? — промълви накрая.
— Да, аз — съгласи се той.
— Ти си… тук?
— Да, тук съм — кимна отново Джеръми.
Тя присви очи срещу залязващото слънце и на него му се стори, че е много по-красива, отколкото я помнеше.
— Ти какво… — Тя се поколеба, опитвайки се да си обясни внезапната му поява. — Имам предвид как…
— Дълга история — отвърна той и посочи към фара. — Това ли е фарът, където майка ти и баща ти са се оженили?
— Значи го помниш?
— Аз помня всичко. — Той почука с пръст по слепоочието си. — Нали знаеш за малките сиви клетки и така нататък. Къде точно са се оженили?
Говореше непринудено, сякаш водеха най-обикновен разговор, и картината й се стори още по-нереална.
— Ето там — посочи тя. — Между океана и фара.
— Сигурно е било прекрасно — каза той, загледан натам. — Това място е изумително красиво. Разбирам защо толкова го обичаш.
Вместо да отговори, Лекси пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои.
— Какво правиш тук, Джеръми?
Настъпи кратък миг на мълчание.
— Не знаех дали ще се върнеш, преди да замина — каза тихо той. — Затова реших, че ако искам да те видя отново, единственият начин е аз да дойда при теб.
— Но защо?
Джеръми продължаваше да гледа към фара.
— Нямах друг избор.
— Не разбирам какво означава това — каза тя.
Той изучи подробно обувките си, после вдигна глава и се усмихна извинително.
— Честно да ти кажа, аз също не знам. Цял ден се опитвам да разбера.
Докато разговаряха, слънцето се скри зад хоризонта, превръщайки небето в оловносива маса. Вятърът, влагата и студът се заиграха с пясъка, запращайки златисти облаци към мократа крайбрежна ивица.
В далечината един човек в тъмно яке хвърляше трохи и хранеше чайките. Лекси се загледа в него. Постепенно шокът от появата на Джеръми започна да преминава. Искаше да му се ядоса, че е пренебрегнал желанието й да остане сама, но същевременно ликуваше от радост, че я бе последвал. Айвъри никога нямаше да си направи този труд, нито господин Ренесанс. Дори и Родни не би помислил да го направи и в интерес на истината, ако я бяха попитали преди две минути дали Джеръми би тръгнал да я търси, тя щеше да се изсмее с глас. Но постепенно започваше да разбира, че той е по-различен от мъжете, с които си бе имала работа досега и че не биваше да се изненадва от такива неща.
Конете вече се оттегляха към дюните и с кратки почивки за паша постепенно се отдалечаваха от фара. Крайбрежната мъгла събра морето и небето в едно. Рибарките заровиха човки в пясъка до водата, дългите им като сламки крака се движеха бързо в търсене на дребни рачета.
Джеръми сви шепи и духна в тях да ги стопли.
— Сърдиш ли се, че дойдох? — попита накрая.
— Не — призна си тя. — Изненадана съм, но не ти се сърдя.
Той се усмихна и въпреки желанието си да остане сериозна, тя му отвърна с усмивка.