Без да съзнава, че е обект на изучаване, Джеръми се обърна към нея и й показа обелената глава.
— Така ли?
— Точно така.
— Сигурна ли си, че не искаш да го нарежа?
— В никакъв случай. Иначе ще ми развалиш соса и няма да ти го простя.
— Всички режат лука. Моята майка, италианката, също го реже.
— Но не и аз.
— И какво? Ще пуснеш тези големи топки директно в соса?
— Не. Първо ще ги срежа наполовина.
— Може ли да направя поне това?
— Не. Не искам никой да ми се бърка. — Тя му се усмихна. — Аз съм готвачката, ясно? Ти само гледай и се учи. Мисли за себе си като за… ученик.
Той погледна към нея. Беше минало достатъчно време руменината от студения въздух отвън да премине и сега лицето й светеше с естествения си блясък.
— Какво, какво, ученик ли ме направи?
Тя сви рамене.
— Ами, да. Майка ти може да е италианка, но моята баба е изпробвала лично всяка рецепта.
— И мислиш, че това те прави майстор-готвач?
— Не, но прави Дорис такава, а тя ми предаваше знанията си години наред. Научи ме чрез метода на осмоза. Сега е твой ред да се учиш.
Той вдигна вежди и взимайки втората глава лук, каза:
— И какво й е специалното на твоята рецепта? Като изключим лука с размера на бейзболни топки, разбира се.
Тя взе обелената глава и я разряза на две.
— Понеже майка ти е италианка, не може да не си чувал за домати „Сан Марцано“.
— Разбира се, че съм чувал — отвърна той. — Това са домати от Сан Марцано.
— Ха-ха! — присмя му се тя. — „Сан Марцано“ са най-сладките и най-ароматни домати, отглеждани специално за този сос. Сега гледай и си води бележки.
Лекси извади тиган от фурната на печката и го остави на плота, после отвори газта и запали горелката. Синият пламък се издигна нагоре. Тя сложи празния тиган върху него.
— Дотук съм впечатлен — каза той, приключи с втората глава и я остави. Взе бирата и се облегна на плота. — Мислила ли си за кулинарно шоу?
Без да му обръща внимание, тя изсипа двата буркана с домати и добави цяло пакетче масло. Джеръми надникна над рамото й и проследи разтопяването на маслото.
— Изглежда много здравословно — подхвърли. — Моят лекар непрекъснато ми повтаря, че трябва да добавям повече холестерол към менюто си.
— Знаеш ли, че имаш склонност към сарказъм?
— Чувал съм го. — Той вдигна бутилката. — Но се радвам, че го забеляза.
— Готов ли си с другата глава?
— Ученикът винаги е готов — отвърна той и й подаде обелената глава. Тя разряза и нея и добави четирите половинки към соса. Разбърка с голяма дървена лъжица, изчака сосът да заври и намали пламъка.
— Добре — въздъхна доволно и се върна на мивката. — Засега приключихме. След час и половина ще бъде готово.
Докато си миеше ръцете, Джеръми надникна в тигана и се намръщи.
— Само това ли е? Без чесън? Без сол и пипер? Без наденички и кайма?
Тя поклати глава.
— Само три продукта. Разбира се, после ще го изсипем върху лингуините и ще добавим малко настърган пармезан.
— Не ми изглежда много италианско.
— Но е точно такова. В Сан Марцано го правят така от стотици години. Между другото, Сан Марцано е в Италия. — Тя спря чешмата, избърса ръце в кухненската кърпа и добави: — До вечеря има доста време. Аз ще почистя тук, а ти си свободен да правиш, каквото искаш.
— Не се безпокой за мен. Ще си намеря занимание.
— Ако искаш, може да си вземеш душ. Ще ти дам кърпа.
Солта продължаваше да дразни кожата на Джеръми и той не дочака втора покана.
— Благодаря. Това ще е чудесно.
— Дай ми минутка да организирам нещата.
Тя се усмихна, хвана бирата си и усещайки погледа му върху хълбоците си, мина покрай него почти с балетна стъпка, питайки се дали и той усеща същото, каквото и тя.
Отиде в края на коридора, отвори шкафа, грабна няколко кърпи и ги сложи на леглото му. Под мивката в неговата баня имаше шампоан и нов сапун. Наведе се, извади ги и поглеждайки към огледалото, неволно си представи Джеръми след банята с увита около себе си кърпа. Вътре в нея нещо подскочи. Изведнъж се почувства отново млада.
— Ехо? — чу го да я вика. — Къде си?
— В банята — отговори му тя, изненадана от спокойния си тон. — Проверявам дали имаш всичко необходимо.