Той искаше връзката им да потръгне и да останат заедно, да са щастливи. Радостните искрици в очите му го издаваха. Но не можеше да изрече и най-безобидната критика към сина си. Това беше единствената негласна забрана.
А след последния скандал на Джейк с майка му на Кат дори не й беше позволено да предложи на Рори да спят в нейния апартамент. Защото Джейк — господин Чувствителния — можеше да си помисли, че тя го избягва (също като чумата, понеже бе стигнала до извода, че слънчевото дванайсетгодишно хлапе си бе отишло завинаги). Рори непрекъснато се тревожеше за така нареченото самочувствие на Джейк. Кат се питаше дали майка й изобщо се бе замислила за самочувствието й, когато бе обърнала гръб на дъщерите си и се беше качила на таксито, което щеше да я отведе към новия й живот.
— Здрасти, Джейк! Прибрахме се! — извика Рори, когато влязоха в апартамента.
На дивана Джейк галеше гърдите на някакво кльощаво унило момиче. Апартаментът вонеше на застояла пица, тийнейджърски секс и трева — „Мароканска червена“, доколкото подушваше Кат. Канабисът не беше по вкуса й, но голяма част от кухненския персонал пушеше през почивките.
При това моят персонал се състои от пълнолетни хора, помисли си тя, а не деца, излизащи от пубертета.
— Защо не чукаш, мамка му? — тросна се Джейк и Кат едва не се разсмя при мисълта, че човек е длъжен да почука, преди да влезе в собствения си дом. Тя отклони поглед, докато момичето закопчаваше спортния си сутиен и нахлузваше тениската си, а Джейк наместваше възбудения си член в джинсите „Ливайс“. Кат забеляза, че момичето носеше от онези модерни тениски с иронични надписи, повтарящи се до безкрай.
Родителите са виновни
Родителите са виновни
Родителите са виновни…
— Здравей, Мисти — поздрави Рори, — майка ти знае ли, че си тук?
— На нея не й пука, дъртата крава.
Двамата младежи се захилиха.
— Въпреки това обади й се, моля те, за да й кажеш, че ще спиш тук.
Замаяният поглед на Мисти се рееше някъде над рамото на Рори.
— Деца, искате ли нещо за хапване?
— Не съм гладен! — отвърна сопнато Джейк, възприемайки го като обида — както всичко, което излизаше от устата на баща му.
— Лека нощ тогава.
Те обаче вече бяха потънали в евтиния материализъм на телевизионното предаване. Големи коли, бели палати, мацки по бикини край басейна. Ние поне си мечтаехме за свобода, помисли си Кат. Кога мечтите на децата станаха същите като мечтите на застаряващите мъже?
— Наркотици? — проговори Кат. — Не съм светица, Рори, Бог ми е свидетел, при мен в кухнята има всякакви, но не им ли е малко рано за наркотици?
— Де да беше! — тъжно изрече Рори. — Само че наркотиците стигат до тях още на петнайсет. Двамата с Али се разбрахме, че е по-добре да пуши трева вкъщи, отколкото да взема силни наркотици някъде другаде.
„Двамата с Али“! Кръвта на Кат кипна. От години бяха разведени, а Рори продължаваше да говори за тях двамата като за партньори. Заради порасналото им разглезено дете.
— Неприятен ми е начинът, по който ти говори — проговори Кат, докато се събличаха. Разсъбличаха се вяло. Тази нощ нямаше да има секс, личеше си. — Не ми харесва и ти как му говориш.
— Как му говоря?
Внимателно, избягвайки конфликтите!
— Сякаш се извиняваш, че съществуваш.
— Това ли правя? Не е нарочно. Просто го обичам. Той ми е син. Ако имаше деца, може би щеше…
— Може би. Само че няма да имам от теб, нали?
Той извърна глава, жегнат, и тя веднага съжали за думите си. Не искаше да го засегне. Не искаше и деца, нито с него, нито с който и да е друг. Така ли беше всъщност? В същото време не искаше и да се окаже на четирийсет, обикаляйки клубовете. О, мамка му, понякога не знаеше какво иска!
— Вярно е, Кат. Няма да имаш деца от мен.
— О, Рори, знаеш, че не искам деца.
— Просто се притеснявам за него. Открай време. Преди да се роди се притеснявах майка му да не направи спонтанен аборт. После, когато беше бебе, се притеснявах да не се задуши в креватчето. Не можех да понеса да го оставям сам, изпитвах физическа болка да го оставя да спи там самичък. Когато поотрасна, се боях от пияни шофьори, извратени типове и смъртоносни болести. Тези неща се случват на децата.
— Известно ми е — отвърна тя. Но й се искаше да изкрещи: „Какво общо има това с нас?!“