Меган се сгуши до сестра си, притисната до нея, докато дойде сънят, като че ли по-малката сестра изпитваше потребност да предпази по-голямата от света навън и опасностите, които се таяха в тъмното.
Кат чакаше в клиниката.
Когато Меган влезе с Джесика, миналото я връхлетя. Джесика на шестнайсет години, светът й се разпадаше. „В беда“, както го наричаха тогава. Момчето и приятелите му на ъгъла, подхилвайки се, докато сестрите преминаваха в ръждясалия Фолксфаген на Кат, на път за измислената ски ваканция. Същата чакалня, миришеща на антисептик като в зъболекарски кабинет. Джесика след аборта, която се криеше в общежитието на Кат в продължение на седмица като ранено животно, много по-малка от Кат и приятелите й, разстроена и трепереща, като че ли от нея не бе изтръгнат заченатият живот, а нейният собствен. Твърде млада за подобно преживяване. Прекалено млада.
„Защо се връщаха спомените?“ — рече си Кат. Този път беше различно. Меган беше голяма жена. Лекар — или на път да стане такава. Меган беше спокойна и със сухи очи, когато дойде. Ничия жертва. Жена, не момиче. Жена, която знаеше как да постъпи.
— Мога ли да ви помогна? — попита възрастната дама на рецепцията, но трите сестри не й обърнаха внимание. Меган и Джесика седнаха от двете страни на Кат, толкова близо, че тя чувстваше топлината на телата им.
— Имам една пациентка — каза Меган. — Госпожа Съмър. От онези квартали. „Съни Вю“ — най-лошият от всички. С няколко деца и още едно на път. Щеше да й е трудно да гледа още едно. После пометна. Най-странното беше, че случилото се й се отрази още по-зле.
Да, този път беше по-различно, помисли си Кат, изведнъж разбрала.
Защото този път сестра й щеше да запази бебето.
Глава 7
Всички ние сме чудо на природата, мислеше си Паоло.
Какви са шансовете на живота? На който и да е живот? На живота на всички? Като се замисли човек за всички несметни милиарди сперматозоиди, които попадаха на неплодородна почва, и безбройните яйцеклетки, предопределени да изминат дългото си пътешествие неоплодени, както и обективната невъзможност сперматозоид и яйцеклетка да се срещнат, цяло чудо беше, че изобщо някой се раждаше.
Всеки един от нас е ходещо чудо на два крака.
Той щракна контакта и лампите осветиха автосалона. Четирите коли на витрината блеснаха сред уличните светлини. Две Мазерати „Спайдър“, Ламборджини „Мурчелаго“ и най-хубавата — Ферари „Маранело“.
Паоло се спря за миг, развълнуван от гледката на тази аеродинамична метална красота, италианско производство. После набра кода на алармата.
Открай време заключването беше отговорност на Майкъл. Това се промени след раждането на Клои. Сега се налагаше Майкъл да си тръгва по-рано, а Паоло с радост се нагърбваше с допълнителните ангажименти. Работата отстъпва на второ място, когато имаш дете. Вече не е център на живота ти. Нека Майкъл се прибира у дома по-рано, за да се порадва на красивата си дъщеричка. За първи път през живота си Паоло завиждаше на брат си.
Алармата забръмча и Паоло се отправи към вратата с ключовете в ръка. После спря. Чу някакъв неприсъщ шум за това време. Идваше откъм офиса на Майкъл.
Паоло бързо набра кода отново и алармата замлъкна. Чуваше се приглушен говор. Той се огледа около себе си. Колко струваше всичко това? В този квартал намушкваха продавачите в магазините за шепа монети и пребиваха пенсионери за портмоне с монети колкото за консерва котешка храна. Наемите бяха евтини, както и човешкият живот.
Зад бюрото край входа имаше кутия с инструменти. Паоло я отвори възможно най-безшумно и извади един гаечен ключ. После със съзнанието за учестеното си дишане и с треперещи от страх ръце се отправи към тъмния офис, хванал ключа като копие.
Като нададе вик по-скоро от страх, отколкото от ярост, Паоло отвори вратата на офиса на Майкъл и светна лампите.
Вътре видя Джинджър върху бюрото, застанала на четири крака, полата бе вдигната над гърдите й, прашките — смъкнати около глезените, а зад нея помпаше — когато се предполагаше, че трябва да си е вкъщи с жената и детето — брат му Майкъл.
Когато останаха сами — Джинджър постави олимпийски рекорд по слагане на сутиен и обуване на прашки — Паоло зашлеви Майкъл колкото сила имаше, макар че брат му винаги беше в състояние да го надвие. Тази вечер не му пукаше. Беше побеснял и не се владееше, сякаш нещо безценно беше строшено.