Синът на Рори. Джейк.
Някакви момичета с минижупи стояха пред него и подигравателно имитираха безпомощното му състояние.
Кат го изправи на крака и го отведе настрани от кикотещите се момичета. Изчака го в края на улицата, докато не изпразни съдържимото на стомаха си в една препълнена кофа за боклук.
После го заведе в последния добър хотел в Ратарси и го замъкна до трапезарията. Беше полупразна. Ратарси вече не беше място за вечеря и изтънчени вина.
— Може ли две кафета?
— Кафе само с ядене — отсече сервитьорът.
— Тогава ще поръчаме ядене — съгласи се Кат със стоманена нотка в гласа, която използваше пред непокорния кухненски персонал. — Мислиш ли, че можеш да поемеш малко храна, Джейк?
Момчето кимна неуверено. Когато сервитьорът неохотно ги придружи до масата, Джейк като че ли я разпозна.
— Мисля, че съм ял развален кебап — обясни той.
Кат се разсмя.
— Да, и аз съм изяла много развален кебап на петнайсет.
— Шестнайсет — поправи я той. — Миналата седмица. Това е подаръкът за рождения ми ден от татко. Десет дни с приятеля ми Джъд. — Той огледа ресторанта, тук-там имаше по някоя заета маса от изгорели от слънцето туристи на средна възраст. — Не знам какво е станало със стария Джъд.
— Брей! Почивка в Ратарси за рождения ден. Какво стана с новото колело и играчките?
Джейк сви рамене.
— Н’знам.
— Как е семейството ти?
— Мама не е много добре. Загуби бебето. Как се наричаше? Спонтанен аборт.
Кат се запита на колко ли години е Али. Четирийсет и пет? И шест? Вече имаше момче и момиче. На някои жени обаче все не им стига. Не разбират, че е време да спрат да раждат и да започнат да ги отглеждат.
Сервитьорът се върна.
— Готови ли сте да поръчате?
Джейк разгледа менюто с внимание, сякаш за пръв път виждаше подобно нещо.
— Ще взема винегрет.
Сервитьорът подбели очи към тавана и шумно въздъхна. Замълча.
— Аз също — продума Кат сред мълчанието.
— Винегрет — изрече ядно сервитьорът — е сос за салата.
— Известно ни е — отвърна Кат. Ние сме на диетата на Аткинс.
Сервитьорът се отдалечи. Кат и Джейк се усмихнаха съучастнически. Отдавна не се беше случвало.
Сервитьорът се върна с кафе и две сребърни купички с винегрет.
— Лъжици? — попита.
— Да, моля — отвърна Кат.
Двамата опитаха от соса за салата и направиха физиономия.
— Отвратително — изкоментира Джейк.
— Да, следващия път ще знаеш.
Той втренчи поглед в кафето си.
— Благодаря за… знаеш. Че се погрижи за мен.
— Няма нищо, Джейк.
— Държиш се много мило с мен.
— Да. Имаш късмет, че не съм ти мащеха.
Той се засмя силно, без да може да измисли отговор. Кат виждаше, че още си е дете.
— Ами баща ти?
— Баща ми е добре.
— Хубаво. Предай му… знаеш. Много поздрави.
— Добре.
Кат се опита да си представи живота на Рори, но въображението не й достигаше. Дали не беше започнал някоя удобна сериозна връзка? Или преспиваше, с която му падне? И от двете възможности сърцето й се присвиваше. Сигурно е странно да си мъж, който повече не може да има деца. Дали всеки завой не ти изглеждаше като улица без изход? Кат изведнъж се ядоса на себе си.
Отказваше да приеме, че една връзка може да бъде сериозна само ако включва деца. Защото ако беше вярно, какво тогава беше онова, което имаха с Рори? Пълен майтап. А то не беше майтап.
Тя се вгледа през масата в Джейк и за първи път видя следите от острите черти на баща му в неоформеното тийнейджърско лице. Липсваше й. Не бе подозирала, че ще й липсва толкова много. Беше нещо повече от скъсване с поредния мъж.
Кат имаше чувството, че е загубила член от семейството си.
Паоло и Джесика последваха агентката по недвижима собственост в огромната градина.
Нощта в предградието беше тиха и спокойна. В тъмното лампите на басейна правеха водата искряща и бляскава — идеално синьо, изпъстрено с блещукащо златно.
— Голям е за частен басейн — каза агентката.
— Много е хубав — възхити се Джесика. — Лампите под водата. Харесва ми.