— Не е честно. Исках само да кажа, че по метода инвитро се раждат милиони здрави бебета.
Тя вдигна отбранително брадичка, този патентован неин жест при спор, и той почувства прилив на нежност към нея.
— Тялото си е мое.
— Да, тъкмо затова искам поне да обмислиш варианта с осиновяването.
Тя се засмя горчиво.
— Според теб това ли искам? Бебе, избрано по интернет? Екзотично бебче от „сладки сирачета дот ком“, които никой не иска в родината им?
Той положи длани върху брошурата, сякаш тя можеше да ги спаси.
— Просто я прочети, Джес. Само за това те моля. Знаеш ли каква поговорка имат в Китай? За осиновените деца? Роден от погрешния корем — намерил точната врата.
— Всички ще знаят, че не съм го родила аз.
Гласът й беше умоляващ, опитваше се да го накара да спре, почти обезумяла от желанието да престане да говори как би могла да се опита да обича нечие чуждо дете и… ужасният неизказан извод от тази обич — че никога нямаше да си имат собствено дете.
— На кого му пука какво знаят хората, Джеси? Кой се интересува какво мислят хората? Кой?
Очите й блестяха от ярост.
— Аз!
— Джес, там някъде има дете за нас. Бебе, което отчаяно се нуждае от родители, както ние от дете. Какво нередно има в осиновяването? Помисли си, само това искам. Това е една възможност.
Думите му бяха равни и тежки, без никаква надежда, нямаше какво повече да се обсъжда.
— Не и за мен. За мен не е възможност. Искам собствено дете. Не дете, родено от друга. Не дете, което не прилича на мен. Мое бебе! Не искам заместител. Не искам второто най-добро. Не искам да осиновя дете!
Тя му подаде брошурата „Осиновяване в Китай“. Кориците й бяха намачкани от стискане.
— По-скоро бих си взела една шибана котка!
Глава 14
— Четвърта маса — извика готвачът и тръсна чинията с кралски скариди. — Масата на Кат.
Кърк погледна неразбиращо.
— Възрастният мъж с трите жени. — Живо, сърфистче!
Кърк излезе от горещата кухня в пълния салон на ресторанта в събота вечер. Имаше нещо странно познато на четвърта маса. Мислеше, че и преди беше виждал възрастния мъж, изправен, посребрен тип, който приличаше на Дейвид Нивън, типичен британец от старата школа, и — о, разбира се! — определено познаваше високата хубава жена до него. Кат, управителката на заведението, на която го представиха набързо, след като готвачът го назначи. На масата имаше още две жени, но лицата им не се виждаха.
— Кралските ви скариди — обяви, докато правеше място за чинията на отрупаната им маса. — Внимавайте, много са…
И тогава срещна погледа на Меган.
— Горещи — доизрече прегракнало, а чинията със скаридите остана да виси във въздуха.
— Пикантни или горещи? — уточни Джесика.
Беше си представял срещата им толкова пъти, а сега действителният момент го свари неподготвен. По някаква причина си бе представял, че и тя ще изпитва същите чувства и ще се зарадва да го види.
Но в очите й нямаше нищо, което да му подскаже, че дори го е разпознала.
— Извинете, не отговорихте на въпроса ми? — настоя Джесика.
Той я погледна.
— Какво?
— Няма нищо, ще внимаваме — намеси се Меган по-спокойно, отколкото се чувстваше, и пое скаридите от ръката му. Какво правеше той тук?
— Това си ти! — изрече той с колеблива усмивка. Беше я търсил къде ли не. А сега тя сама беше дошла при него. Не грешеше.
— Как си? — усмихна се Меган, сякаш беше стар познат и не можеше да се сети откъде точно.
После направи нещо невероятно — обърна се, приключила разговора, и взе да разбърква скаридите. Усмивката му се стопи, но той продължи да стърчи там, вкаменен от вида на Меган Джуъл. Свалката за една нощ, за която щеше да си мисли и на смъртния одър.
Кат прочисти гърлото си.
— Ще вземем още една бутилка „Болинджър“. Когато сте готов.
— Веднага — отвърна Кърк.
— Кой е този? — попита възрастният мъж зад гърба му.
— О, никой — отвърна Меган.
Четиримата празнуваха.
На шейсет и две Джак Джуъл беше получил първата си холивудска роля. На неговата възраст, когато връстниците му бяха щастливи, ако получеха епизодична роля в някоя сапунка, Джак очакваше с нетърпение трите седмици в Ел Ей в ролята на баща в римейка на „Малки жени“.