Анестезиологът се надвеси над нея и поставиха върху корема й портативен монитор. Кърк го загледа с удивление. Беше чувал, че има чаршаф. Слагаха чаршаф върху корема на жената при цезарово сечение. Така беше чувал, това очакваше. Чаршаф като палатка, която можеше да приюти семейство бедуини. Това тук беше по-скоро носна кърпичка. Ако източеше шия, можеше да види всичко.
Инжектираха с упойка издутия корем на Меган и когато господин Стюарт се наведе над нея, държеше в ръце тънък скалпел. Кърк долепи лице до лицето на Меган, докато се мъчеше да си поеме въздух. Трябваше да има чаршаф. Какво стана с шибания чаршаф?!
Какво щеше да стане ако видеше крайче от разрязания корем на Меган и не можеше да го понесе? Ами ако първото нещо, което щеше да види дъщеря му, бе татко й, проснат на пода в несвяст? Как щеше да изглежда това?
Меган хвана ръката му.
— Не се тревожи — смънка леко заради замайването от упойката. — Ще се оправиш.
Чу песента, която пуснаха. Странно, че имаше музика. Около нея плуваха лица — познати и напълно непознати, всички хора бяха странно еднакви, не защото до един носеха сини найлонови униформи с маски и шапчици, а защото всички я гледаха с едно и също изражение. Нещо като любяща загриженост, сякаш беше девствена младоженка преди първата брачна нощ. Сякаш изведнъж се бе превърнала в най-важния човек на земята. Или може би това беше бебето й. Може би бебето беше най-важният човек на земята. Да, по-вероятно.
„Никога не съм срещал момиче като теб.“
Все едно някой переше в стомаха й. Такова беше усещането. Интимно — по-интимно от всичко изпитано досега, — и в същото време някак странно, безмилостно далечно. Мъжът — Кърк, определено се казваше Кърк — беше притиснал лице до нея. Подготвяше се за нещо. Държеше ръката й. Изведнъж й се прииска да му каже, че е по-добре да започне да боядисва гардероба.
Вече бяха в нея, песента още не беше стигнала до средата — „Този стар град тъй много се е променил“ — и дори през приятната пелена от упойката усети, че измъкват нещо от нея, нещо нейно, но и някак отделно и вниманието на всички се прехвърли върху това нещо, което беше част от нея, но не нея.
— Всичко наред ли е? — попита или само си го помисли, но всички бяха съсредоточили вниманието си върху това малко нещо и за миг се почувства пренебрегната, забравена, като изоставена пред олтара младоженка.
После се разнесе смях — внезапен радостен смях — и движение, сестрите й и Кърк я гледаха усмихнати, главите им се въртяха наляво и надясно към малкото живо същество, което измъкнаха от тялото й — вниманието им, разкъсвано между тях двете, наляво, надясно, наляво, надясно, като публика на тенис мач в анимационно филмче, която следи топката — как можеше да стане толкова бързо — и тогава то — тя — беше най-накрая отделена, песента още не беше свършила, когато то — тя — беше бързо отнесена от акушерките, за да бъде измита, прегледана и повита. Тъничкият немощен плач достигна до Меган.
Ето я, гушната не от Джесика или Кат, както Меган би предпочела, а според някакъв племенен обичай — от бащата.
Бебето беше мъничко — трогателно мъничко. Повече приличаше на сънен ембрион, отколкото на жизнено бебе. Меган я гледаше, твърде упоена и изтощена, за да направи това, което й се искаше — да вземе бебето, да я прегърне и да я обича.
То — тя — имаше малко сплеснато личице, като ябълка, паднала без време на земята, и дори след като я измиха, лицето й продължаваше да е покрито с лепкав жълт слой. Имаше вид на най-старото нещо на света, а също и на най-младото.
— Красива е. — Кърк се смееше и плачеше едновременно. — Тя е най-красивото същество на света.
И беше прав.
Животът на Попи Джуъл беше започнал.
Глава 16
Не трябваше да става по този начин, рече си Джесика.
В представите й за майчинство майката и бебето бяха неделими — спящото детенце, положено на майчината гръд, майката изтощена, но изпитваща тих възторг. Почти библейско единение на майката и детето — това очакваше Джесика, връзка толкова близка, че не можеш да кажеш къде свършва майката и къде започва детето, така неразличима, както когато детето е било в утробата.