Обаче малката Попи беше в интензивното отделение, лежеше по корем в кувьоза, навлечена с дрехи за зима, която само тя чувстваше, а Меган беше три етажа по-долу — разрязана и изнемощяла, необяснимо притихнала.
Една от сестрите беше поставила плюшена маймунка в кувьоза и тя се усмихваше на Попи, два пъти по-голяма от нея. Джесика си помисли, че племенницата й изглежда като най-уязвимото нещо, което някога беше виждала — неподготвена за света.
— Голяма е колкото пиле на грил — каза Джесика. — Горкото дребосъче!
— Не се притеснявайте за Попи — успокои я жизнерадостна сестра от Ямайка. — Може да е малко недоносена, но се справя чудесно. Бебетата на майките с прееклампсия обикновено са жилави малки калпазани.
— Не ми прилича на жилава малка калпазанка — усъмни се Джесика.
Но беше благодарна за успокоението.
Вярно бе, че малката Попи се бе справила много добре през първите три дни от живота си. Дишаше без външна помощ, поемаше малки количества мляко — изцедено от Меган, но давано от една от сестрите в интензивното — и наддаваше на тегло.
Имаше и още нещо. Дори след първите няколко дни беше ясно, че има много по-тежки случаи с щастлив край, отколкото бебе, родено в трийсет и петата седмица, тежащо малко под килограм и половина.
Джесика не беше виждала в отделението по-малки бебета от Попи, макар да я увериха, че раждането на недоносени е често явление. През първия й ден в отделението за кратко се появи едно момченце, родено с дупка в сърцето. А на втория ден донесоха още едно момченце — пухкаво здраво трикилограмово бебе със синдрома на Даун.
Докато сестрите и лекарите правеха всичко по силите си за тези бебета — Джесика се чудеше какво биха могли всъщност да сторят, — родителите стояха безпомощно или тихо плачеха до своето новородено. Майката и бащата на момченцето със синдрома на Даун водеха със себе си около петгодишно момиченце. Когато си минал безпроблемно по този път веднъж, помисли си Джесика, сигурно се отпускаш. Сигурно вярваш, че лошите неща се случват на другите семейства. И тогава светът ти рухва. И се случва точно на теб.
Джесика се чудеше дали да не каже няколко думи за подкрепа на другите семейства с недоносени бебета. Можеше да им каже, че малкото им момченце е хубавец — дори когато вълнената шапка беше захлупила лицето му, — или че дребното им момиченце е красавица — нищо че лежеше като белезникаво филе в камерата за замразени храни в магазина.
Но Джесика не намираше окуражителни думи за семействата, които имаха по-тежки проблеми.
Не можеше да каже на майката и бащата на бебе със синдрома на Даун или момченце с дупка в сърцето, че всичко ще се оправи. Нямаше право да изрече тези думи, нямаше право да им предлага евтино безпочвено утешение.
Защото това научаваше човек в интензивното отделение — не всеки, който имаше дете, получаваше гаранция за щастлив край.
Джесика гледаше спящата си племенница. Вече свикваше — несигурното конвулсивно дишане, отчаяната жажда за живот. Като кученце или котенце, със смачкано личице, но и трогателно красиво.
Попи щеше да се оправи.
Джесика се тревожеше по-скоро за Меган.
Като новоизлюпено птиче, мислеше си Кат.
Джесика държеше бебето с една ръка, а с другата го хранеше от малка бутилка с няколко капчици мляко. Заради затворените очи и учудващо голямата зинала уста — устата на Попи беше единственото голямо нещо в нея — Кат си помисли, че изглежда като току-що излюпено птиче в гнездо, което си чака червейчето.
— Една трошка е — въздъхна Кат. — Не прилича на човек.
— Не се тревожи за Попи — увери я Джесика. — Тя е жилава малка калпазанка.
— Не трябва ли Меган да я кърми? Не е ли по-добре за бебето?
— Попи е твърде малка, за да бъде кърмена. Още няма сили да суче. Нали, мила?
Бебето беше заспало, с пълно тумбаче, но не изпускаше биберона. Джесика нежно дръпна бутилката и тя се отлепи от месестата уста на бебето с тихо „пляк“.
Кат погали меката бузка на Попи, сякаш се боеше да не я събуди или може би да не я счупи. И отново го почувства — завладяващото благоговение пред това чудо на живота.
— Как е Меган? — попита Джесика.
Кат поклати глава.
— Сякаш я е прегазил валяк. Мислех си, че цезаровото сечение е лесна работа, изборът на богатите, твърде изискани, за да се напъват и така нататък. Те наистина я разрязаха, нали?