— Благодаря ти, че си се погрижила за момчето ми.
— Не съм направила нищо особено.
Усещаше присъствието му много близо. Беше забравила колко е едър, колко е солиден. Не приличаше на онези мършави момчета, които срещаше по клубовете.
— Бях много заета. С работата. Със сестра ми и бебето.
— Меган? Родила е?
— Момиченце. Попи. Попи Джуъл.
Лицето му се озари от удоволствие.
— Страхотно! Предай й моите поздрави.
Разбира се. Меган беше негова курсистка преди време.
— Сигурно е много щастлива — каза Рори.
— Ами… малко по-сложно е. Не бих казала, че е щастлива. Не точно.
— Какво има? — Сети се за бившата си съпруга и необяснимите сълзи, след като се роди синът им. — Следродилна депресия или нещо друго? Извинявай, не е моя работа.
— Не, няма нищо. Знам, че харесваш Меган, тя също винаги много те е харесвала. Не съм сигурна къде свършва доброто старо изтощение и къде започва следродилната депресия. Едва ли някой знае.
Тя беше съвсем открита с него — това най-много му допадаше. Зачервена от емоции, пълна с живот. Не като непознатите, разочаровани и студени. Това беше Кат, която познаваше, въпреки червилото, токчетата и специалната рокля. Не можеше да й устои.
— На мен също — изрече, нагласявайки пръчиците за хранене. — И на мен ми липсваше да имам някого до себе си.
Трябва време, за да се научиш да спиш с някого, мислеше си той по-късно.
Не просто сексът — въпреки че и този момент го имаше, — а физическият акт да споделяш леглото с друг, да прекараш нощта с него. Придърпването на завивката. Краката и ръцете, преметнати през тялото ти, или сръгването в ребрата. Необходими са месеци, години, за да привикнете. Но спането с Кат беше лесно и това му харесваше.
Физически му бе по-близка, от която и да е друга жена. — Познаваше в подробности източеното тяло — от смешните пръсти на краката (средният пръст излизаше над другите, защото като дете омалелите й обувки не са били сменяни навреме), издължените крайници, малките гърди, глуповатата детска усмивка — само зъби и венци, усмивка като слънце иззад облак — чак до ушите със следи от дупки (Джесика нагряла на печката игла, когато Кат била на четиринайсет, а Джеси на десет — всичко станало в кръв). Познаваше тялото й като своето, но не можеше да му се насити. Беше горд и щастлив, че двамата знаеха как да поделят леглото.
— Искам детето ми да владее карате — прошепна с лице в шията му, докато се наместваше в извивките на тялото му, — ако имам някой ден.
Той се усмихна в тъмното.
— Твое дете, а? Не си ли мислила за кунг-фу?
— Предпочитам карате.
— Че защо?
— Защото искам ти да я научиш. Преподаваш само карате, нали? Нали не можеш да се преквалифицираш?
— Не, човек не може да владее всичко. Избираш една дисциплина и се придържаш към нея цял живот. — Гласовете им звучаха нежно в нощта. Това му беше най-лошото в скъсването им. Бе загубил най-добрия си приятел. — То е като… щях да кажа като избирането на партньор. Обаче колко дълго издържат хората?
— Десет години — отвърна тя. — Толкова дълго трае средностатистическият брак днес. Прочетох го в един вестник. Ала това е, когато хората не сполучат. Предполагам, че ако имаш късмет, трае по-дълго.
Той се превъртя и обърна лице към нея.
— Какво правим, Кат?
Тя си пое дъх.
— Мисля, че трябва да се съберем. И да си имаме бебе. Поне сме длъжни да опитаме.
— Кат!
— Знам, знам.
— Кат, аз не мога да имам деца. Известно ти е.
— Няма нищо. Говорих с Меган. Тя каза, че може да се извърши обратната операция. Да се направи обратна вазектомия.
— Отново да се подложа на това?
— Не. Да се направи по обратния път. Да се възвърне предишното положение. Обратна вазектомия. Така го наричат. Вместо да ти прекъснат… как се наричат — тръбите?
— Каналчетата. Мисля, че така им викат.
— Вместо да ги прекъснат, ги зашиват.
Беше грешка. Красива грешка. Само отново щеше да бъде наранен. По-добре да беше скъсал, без да се обръща назад. Сега вече беше твърде късно.
— Знаеш ли какви са шансовете за успех?
— Знам, че няма гаранция. Меган ми обясни. Знам, че когато са ти я правили, са ти обяснили, че е необратима.