— Няма проблеми.
На Меган й дожаля за него. Единственият начин да изхранва дъщеря си, който владееше, бе да се боксира. Но годините казваха думата си, както безмилостните тренировки, които сигурно надвишаваха по брой действителните мачове, и всеки път ставаше по-трудно да минава прегледа. Какво можеше да стори тя? Трябваше да го изследва. Такъв беше законът.
Боксьорът се върна от тоалетната с проба от урината. Меган я взе, за да отбележи върху нея името и датата, преди да я изпрати в лабораторията.
А тя беше студена като камък.
Погледна го и под кожата с цвят на кафе той се изчерви.
Това не беше неговата урина. Иначе щеше да е топла. А тази явно беше подготвена много по-отрано. Меган знаеше, че изследването няма да покаже следи от кръв.
Тя обаче не каза нищо и след няколко дни го уведоми, че е минал успешно прегледа.
Защото бе започнала да разбира на какво е способен човек за детето си.
На всичко.
— Има нещо, което не съм ти казвала — започна Джесика.
Нямаше причина да му го казва точно сега. Никаква причина да му го казва тази вечер. И никаква причина изобщо да му го казва — освен че чувстваше, че тази тайна, която я изяждаше от толкова дълго време, не биваше да стои между тях. Нямаше причина да я споделя с него, освен правото му да знае.
Паоло се претърколи на една страна и се подпря на лакът.
— Какво?
— Правила съм аборт.
Мълчание в меко осветената спалня. Тежката дума, увиснала между тях. Бавно и мъчително той започна да разбира.
— Искаш да кажеш, че си правила аборт, преди да се познаваме? Преди мен?
Тя кимна.
— Много преди да се запознаем. Когато бях в гимназията. На шестнайсет.
Той се опита да възприеме чутото. Фактите, жестоката ирония. Тази жена, жената, която обичаше, която повече от всичко на света искаше да бъде майка, е прекъснала бременност в един друг живот. Не — в същия живот, който споделяше със съпруга си.
— Защо ми го казваш сега, Джес?
— Защото искам да разбереш, че това е моето наказание, задето направих аборт.
— Твоето наказание?
— Не мога да имам дете, защото убих онова бебе.
— Джес, не е вярно. Това не е наказанието ти.
— Обърках организма си, знам, че така е станало. — Гласът й беше напълно спокоен. Бе го обмисляла от много време. В съзнанието й нямаше капчица съмнение, само мрачно примирение. — Никой не е в състояние да ме убеди в противното. Това ми е наказанието. Заслужавам да бъда наказана. Съжалявам само, че ти също си наказан.
— Джесика, ти не си наказана. Така се е случило. На колко години си била? На шестнайсет? Тогава не си можела да имаш дете — самата ти си била дете.
— Кат ме заведе. Баща ми така и не разбра. Трябваше да съм на училищна екскурзия. Сега си мисля… подлагаме телата си на какво ли не. Убиваме бебета. Всичко си има цена.
— Ти не си убила бебе, Джесика.
— А после сме изненадани, когато телата ни откажат. Не знам какво ми е, Паоло — дали вътрешностите ми са повредени, или Бог ми дава урок.
— Бог не е толкова жесток.
— Само знам, че всичките ми проблеми, всички наши проблеми, са свързани с онзи ден. Това е наказание. Как иначе може да бъде наречено?
— Обичаше ли това момче?
Искаше да я утеши, наистина. Но изпитваше и гняв, ревност, че някой друг е бил с жената, която обичаше. Не беше склонен към насилие, но с най-голямо удоволствие би наранил този мъж. Не, не мъж — това проклето момче.
— Беше жребецът на гимназията. Футболна звезда. Момичетата бяха луди по него — не знам дали мога да го нарека любов, но тогава си мислех, че е любов. Господи, дано… Съжалявам, съжалявам!
— Няма нищо.
Трогна се. Това не можеше да му попречи да я обича. Нищо не бе в състояние да му попречи, защото любовта му беше силна и безусловна.
— Излязохме само веднъж. Беше ми за първи път. А когато се появих в училище, той беше разказал на всичките си приятели и те ми се присмиваха. Подиграваха ми се, че съм курва, макар че бях девствена преди това. Дори когато още ми течеше кръв, те ме гледаха и ми се надсмиваха.
Той я прегърна.
— Обичам те, той не е бил достоен за теб и това не е твоето наказание.
С изтичането на седмиците след признанието Паоло чувстваше някаква промяна между тях. Беше се опасявал, че липсата на дете щеше да ги отчужди. Вместо това те се чувстваха по-близки от всякога. Придържаха се към дома си и най-близките си хора. Понеже ако не бяха в тази орбита, дори когато отиваха на гости при родителите му на границата на „Ийст Енд“ и Есекс, имаше твърде много въпроси, които ги вбесяваха.