— Когато дойде бебето, той ще се влюби в него. Винаги така става. — Джесика се загледа над водата към детската площадка. Майките от „Съни Вю“ си бяха отишли. Тя поклати глава. — Желая ти всичко най-добро, Кат. И на бебето. Само че не ми говори за чудеса. Инвитрото не е чудо — то е огромен бизнес. — Сега тонът й беше станал горчив, а очите й се бяха напълнили със сълзи от тази несправедливост. — Каква е цената сега? Три хиляди на курс? А ти, Кат, ти си консуматор. Изведнъж решаваш, че искаш бебе, сякаш искаш кола или пътуване в миналото. И получаваш каквото желаеш, нали, Кат? Така че ми спести приказките за чудеса, моля те.
Кат бавно се изправи, искаше да се махне оттук. Сгреши, че дойде, сгреши, че се опита да бъде грижовната голяма сестра. Бяха големи жени със сложен личен живот. Вече не можеш да цунка удареното място, за да мине.
— Джеси, какво да кажа? Инвитрото е последната надежда на много хора. За мен е достатъчно. Какво? Естествено заченатите бебета нямат проблеми? Жените, които зачеват нормално нямат проблеми? Виж Меган. Каква бременност изкара. Проблемът всъщност не е в метода инвитро, нали, Джес?
Попи простена гневно. После започна да плаче пронизително, лицето й отпърво порозовя, после стана червено и накрая лилаво.
— Виж сега какво направи! — троснато изрече Джесика.
Куражът й си отиде, помисли си Кат. Преживяното й дойде в повече, беше твърде тежко за нея. Удържа толкова дълго. А сега черните чувства започват да покоряват смелото добро сърце на Джес.
— Защо мислиш, че дойдох при теб преди всички, Джес? Защото знам, че сигурно боли. Аз обаче имам нужда от теб. Искам да си чудесна леля на това дете. Също като на Попи.
— Това съм аз — промълви Джесика, заглушавана от плача на бебето. — Леля Джесика.
— Трябва да вървя — изморено изрече Кат. Какво да направи? Да се извинява ли? Не можеше.
— Ти трябваше да се грижиш по-добре за мен, Кат.
— За какво говориш?
— Бях само едно дете. На шестнайсет години. Едва навършила шестнайсет. Ти беше на двайсет. В университета. Голяма жена. — Тя поклати глава. — Трябваше да се грижиш по-добре за мен.
Кат беше искрено шокирана.
— Още ли мислиш за тези стари работи? Трябва да го преживееш, Джес. Какво друго ни оставаше? Да станеш майка на шестнайсет? Станалото няма връзка с нищо друго.
— Смяташ, че абортът е полезен?
— Не съм го казала.
— Попитай сестра си. Попитай Меган. Вие жените с кариера ме разсмивате. Смятате аборта за още една форма на предпазване от забременяване. Те изтръгват бебето от теб. С вакуум. Шибана прахосмукачка. Какво ти причинява това? Ще ти кажа. Съсипва ти живота.
— Ти не си виновна. За нищо. Нямаше какво друго да сторим.
— Съсипва ти живота.
— Вината не е твоя, Джес.
Попи вече беше посиняла от рев. Джесика започна да я люшка силно. Досега Кат не беше виждала бебе с такъв цвят. Вече виеше и нямаше изгледи да престане някога.
— Добре ли е? — попита Кат.
Джесика бе концентрирала изцяло вниманието си върху бебето и издаваше успокоителни звуци, шшш, шшш, шшш, които приличаха на повей на вятъра. Бебето потисна сополиво хлипане, после се умълча.
— Меган не го умее — усмихна се доволно Джесика. — Тя плаче и плаче цяла нощ. — Тя поглади бебешката кожа. — Побъркваш майка си, а, миличко?
Поне всеки от нас има другия.
Рори се подготвяше да го изрече, ако инвитрото не се получи.
Какви бяха шансовете им? Не му трябваше лекар или букмейкър, за да му каже, че не бива да възлага голяма надежда.
Хората си мислеха, че инвитрото засяга само жената. И разбира се, вярно, Кат беше тази, която помпаха с хормони и тялото й се бе превърнало във фабрика за яйца. Но той присъстваше — наблюдаваше как забиваха иглите в плоския й корем, беше до нея, когато настроенията й се меняха от предпазлив оптимизъм до крайно отчаяние, притаил дъх през цялото това време в очакване нещо да се обърка.
Поне имаме другия…
Чувстваше, че трябва да опитат. И опита, защото я обичаше. Обаче вътрешно се подготвяше за неуспех.
Бяха опитали, повтаряше си през най-дългите две седмици от живота си, голямото броене, когато не им оставаше друго, освен да чакат, за да видят дали двете оплодени яйцеклетки в нея няма да се стопят. Поне опитахме, направихме всичко възможно и би било хубаво, разбира се, че би било, но поне всеки има другия до себе си. Не е краят на света, нито нашият край.