При неочаквания шум на ударите с чук дойде на себе си и отвори очи. Капакът, закриващ стъклото от страната на волана, се намираше точно срещу него. Сега можеше да забележи през една цепнатина дневната светлина. Очите му се адаптираха към нея и различи върха на една щанга, напъхана между капака и рамката на прозореца.
„Идват да ме ликвидират, мръсници“ — си каза той. „Не ми пука, но поне ще имам задоволството да сваля един преди да пукна. Струва си Мик ще ме презира там горе, ако не опитам да отмъстя за него. Ще ми направи удоволствие да сваля двама, но от мястото, където се намирам, ще имам може би шанса да успея да се докопам поне до един.“
С трепереща ръка той се опита да потърси пипнешком своя пистолет, който не бе имал време да извади преди Морган да стреля в него. Това бе един автоматичен Колт 45, който му се стори тъй тежък, когато го изтегли от калъфа, че насмалко не го изтърва С усилие го взе в дясната си ръка, с дуло, насочено към прозореца. „Хайде, опитай се, негодник! Приготвил съм ти малка изненада Побързай! Нямам много време да живея. Хайде!“
— Някой идва! Да почакаме малко! — чу той един глас да крещи.
Последва дълга тишина. Томас чувствуваше, че отново ще загуби съзнание и трябваше да концентрира цялата си енергия, за да се бори със слабостта, която го обземаше.
— Хайде, хайде! — мърмореше между зъби.
— Ако шофьорът започне да ни играе номер, ще се чуят изстрелите — чу той глас.
— Няма значение — отговори друг — Сигурно има дивеч в тази гора, ще помислят, че това е ловец Хайде да свършваме!
Пистолетът изглеждаше все по-тежък и по-тежък на Томас и той си даде сметка, че не може да го държи постоянно насочен към прозореца. Трябваше да изчака, докато отворят вратата. Тогава щеше да има шанс да улучи един в гърдите. Чу пукането на щангата, която някой натискаше от другата страна на капака и зачака продължението, с прекъснат от болката дъх, но решителен, опасен и свиреп като ранен лъв, попаднал в клопка.
— Иди да потърсиш още една щанга — каза един глас. — И ми помогни!
Върхът на втора щанга се появи в отвора. След няколко пукания капакът се отвори със сухо изтрещяване.
Морган и Блек, отбягвайки правоъгълника на прозореца, стояха от двете страни на вратата с наострени уши.
Не чувайки нищо, те размениха по един поглед.
— Мислиш ли, че това е клопка? — запита Блек, задъхан.
— Може и да е — отговори Морган.
Без да излага главата си той протегна ръка през отворения прозорец и затърси пипнешком дръжката на Вратата Томас го наблюдаваше с полузатворени очи, с пръст, натиснат леко върху спусъка, готов да стреля.
Морган отвори вратата, която се стовари върху Блек, закривайки му вътрешността на кабината.
Морган хвърли едно око вътре, протягайки си главата, но се дръпна набързо.
Бе видял за миг проснат на пода човек със затворени очи, с цвят на лицето като глина и челюст, превърната в ужасна смес от кръв и счупени кости.
— Няма да има стрелба — обяви на Блек малко задъхан — той е свършен.
„Не още, приятелю!“, помисли Томас „Почти, но не съвсем Ще забележиш скоро това.“
Събра силите си, за да повдигне с няколко сантиметра пистолета си, който му изглеждаше тежък един тон Успя в момента, когато Морган се появяваше в рамката на вратата.
Морган се целеше в шофьора, но само за свое оправдание, понеже беше убеден, че нещастникът беше вече мъртъв.
— По-добре ще направим да го измъкнем от там и да го погребем — каза той, обръщайки се към Блек, който залепен зад вратата протягаше глава навътре и на свой ред гледаше Томас с ужасен поглед.