— Ето номера на колата им.
— Но как знаеш, че фургонът е в караваната? — запита Делейни, прегъвайки грижливо хартийката в портмонето си.
— Видях го, когато двамата мъже влязоха сутринта в караваната. — Събудих се нарочно, за да ги изненадам.
— Но как си могъл да знаеш, че това е наистина въпросният фургон?
Хлапето изгледа коменданта с дълбоко съжаление.
— Четох описанието му във вестниците. Това бе точно той.
— Кога тръгнаха?
— Вчера, по обяд. Видях ги да изчезват. Не тръгнаха по пътя към Стаг Лейк. Отиваха към планината.
— Имат голяма преднина пред нас — забеляза Делейни, смръщвайки вежди. — Защо не каза на баща си веднага да ни телефонира.
— Така и направих, но той не поиска да ме остави да телефонирам и сам не се зае с това. Ето защо ви писах — обясни детето. — Той каза, че всички полицаи били гангстери.
Делейни и Купър изгледаха Брадфорд продължително.
— Аз се шегувах — промърмори той, изчервен до уши. — Не исках да кажа…
— Можеш ли да ми дадеш описанието на въпросните хора? — попита Делейни, обръщайки се към детето.
— Разбира се — потвърди то.
И им описа Китсън, Джипо и Блек с най-голяма точност.
Купър отбеляза в бележника си описанията.
— Браво, момчето ми! — възкликна Делейни. — Добре си поработил. Бъди спокоен! Ако намерим фургона, аз ще настоявам ти да получиш наградата.
— О! Вие сигурно ще го намерите — увери детето, като повдигна в същото време шапката си и я изпразни от тревата. — Моята система все още не е съвършена — забеляза то. — Много бързо се затопля това.
— Опитай да сложиш там лед. Така ще е по-добре — посъветва го иронично Купър.
Детето го прониза с поглед.
— Вашата идея е идиотска! — възкликна то. — Той ще се стопи.
Делейни го потупа по рамото.
— Аз ще ти кажа как да се направи. Трябва само да отрежеш дъното на шапката си и въздухът сам ще влиза. В същото време можеш да предложиш и нова мода.
Детето размисли, после поклати глава.
— Това е добра идея — одобри то. — Ще опитам! Може и да стане нещо.
— Само района на планините не сме претърсвали — забеляза Делейни, докато двамата мъже отиваха към своята кола. — Те, може би, наистина се укриват там.
— Не — възрази Купър. — Ако предполагах, че са могли да стигнат до там, щях да накарам да претърсят района. Никой не може да се изкачи горе. Пътят е задръстен. Един фургон не може никога да мине оттам.
— Трябва винаги да се разчита на шанса — забеляза Делейни. — Впрочем, ние търсихме навсякъде. Нищо не рискуваме да отидем и да видим.
Купър се качи в колата и запали мотора.
— Вие действително ли смятате да помогнете на това хлапе да получи наградата? — запита той.
Делейни се настани до него. Погледът му придоби замислено изражение.
— Какво може да направи с пет хиляди долара един гамен на десет години? — каза той. — Бащата ще ги получи. Това е всичко! — Той стрелна Купър с открита усмивка. — Ние добре знаем кой има право на тази награда, нали? Обявата посочва, че всяка личност, която открие фургона, има право на обещаната сума. Ако искате моето мнение, ние ще поставим ръка отгоре й.
Купър наду бузите си.
— Вашата забележка към този гамен ме обезпокои малко — призна той.
— Зная как да се оправям с хлапетата — потвърди Делейни. — Трябва да имаш убедителен вид, когато им говориш, иначе не върви. Искреността винаги ми е допадала — заключи той, смеейки се.
Беше малко след девет часа, когато Китсън с риза, мокра от пот, стигна до лагера с кирката на Джипо върху рамото си.
Джини бе седнала върху една скала, в сянката на едно дърво. Беше много бледа. Очите й бяха изпълнени със сълзи, които тя с мъка задържаше.
ГЛАВА XII
Блек бе изкарал фургона от караваната. Наведен над задната врата, с ухо, залепено на ключалката, той слушаше, въртейки с дясната си ръка зъбното колело на циферблата с методична бавност. Китсън остави кирката и отиде при Джини. Седна в краката й и с трепереща ръка запали цигара.
Джини протегна ръка и я постави върху рамото на Китсън, който вдигна ръка и сграбчи пръстите на младото момиче между своите.
— Мръсна смърт! — каза той. — И аз не можах да направя нищо. Умрял е, докато се биех с този мръсник Блек. Във всеки случай, никога нямаше да мога да го закарам навреме в болницата.
— Това е вярно.
— Той говореше, че това ще свърши зле! Имаше право. Да се чупим оттук, Джини! Да изчезнем двамата щом мръкне!
— Имаш право — отвърна Джини. — Всичко това е моя грешка. Никога няма да мога да си я простя. Аз съм тази, която задвижи всичко. Докато ти го погребваше, аз останах тук да размисля. Сега виждам до каква степен съм се лъгала и колко съм била лоша. Даже, ако след пет минути Блек успее да отвори фургона, не бих искала да докосна парите. Ще полудея!