Това горестно детство, това фантастично плаване на Маркес между вълните на две течения — между обърканите приказки на баба му за призраци и не по-малко смайващите истории и невероятни спомени от гражданската война на дядо му, завършва със смъртта на последния. Оттогава, твърди писателят, „не ми се е случвало нищо интересно.“ И все пак в стремежа, изпълнен с нотки на тъга по нещо отминало, с който авторът често се опитва да си възвърне изгубеното време, се крие един живот след детството му, изпълнен с богати и дълбоки преживявания, един стръмен и криволичещ път, който се влива в залива на голямото откритие — призванието му на писател.
Родителите му, с които бегло се запознава на шест-седем годишна възраст, го изпращат в Богота, в големия столичен град, където в един йезуитски колеж протичат неговите ученически години. Но вместо да го привлече, столицата го потиска. Именно оттук Аракатака, идеализирана от разстоянието, постепенно придобива в съзнанието на момчето митични очертания. Годините на заточение в мрачните интернати на Богота и Сипакира — нов и отречен от него свят — го водят към едно постоянно въображаемо противопоставяне, което превръща тези два града в обители на студа и тъгата, а неговата тропическа Аракатака в катедрала на слънцето, в изгубен рай. Според автора именно Богота е „градът на страха“, който поражда една от главните теми в неговото творчество — самотата.
През 1946 година Маркес завършва гимназия, а една година по-късно записва право. Петте години следваме — години на пълна апатия — са съвсем загубени за него. Той никога няма да завърши, защото според него „това следване го отегчавало до смърт“. През студентските години, вечно без пари, Маркес за първи път прибягва до журналистиката като средство за препитание. В литературното приложение на вестник „Ел Еспектадор“ той публикува десетина разказа, които времето с гениалната си мъдрост е предпочело да покрие с мълчание. Тези абстрактни разкази, писани през периода 1947–1952 година, в които авторът подражава на любимите си писатели, представляват предлитературният архив на Маркес, от който той напълно се отказва. И въпреки всичко, тези мимолетни литературни похождения са постепенно гмуркане към дълбините, където той търси своя оригинален измислен свят.
Без да изоставя литературните си опити, през този период от живота му журналистиката за него не е само средство за съществуване, изпълнено с несгоди и материални затруднения, но и неговото главно увлечение, опиянение, негова страст. Маркес е омагьосан от фактите и чувствува, дълбоко в себе си необходимостта да претвори със средствата на журналистиката болката, от която стене душата на народа му. По времето, когато Маркес изцяло, с всеотдайна страст се посвещава на журналистическия труд (1947–1955), вълна от насилия, развихрена от диктатурата, залива и опустошава страната. Ужасът и кървавите репресии, в които живее народът на Колумбия, отново избухналата гражданска война, разпалена от традиционните буржоазни партии, с апокалиптична сила оставят неизличими следи в съзнанието на Маркес и изпълват журналистическите му творби и по-сетнешния свят на неговото творчество. Връзките на Маркес с нелегалното революционно движение дават нова насока на неговата журналистическа и литературна дейност. Той написва редица статии, много добре посрещнати от прогресивната колумбийска общественост, в които заклеймява властвуващия политически режим.
Корабокрушението на разрушителя „Калдас“ от колумбийския военноморски флот нагорещява до червено неговата чувствителност на човек, погълнат от проблемите на своя народ. В четиринадесет статии под формата на монолози от името на единствения оцелял моряк, преживял трагичната катастрофа, която разтърсва цялата страна, Маркес с голямо художествено майсторство разкрива истината за зловещото събитие и разобличава официалната версия на тогавашното диктаторско правителство на Рохас Пиниля. Опозицията му срещу съществуващия режим прави трудно оставането му в страната. Появата на репортажа, който години по-късно е публикуван под дългото заглавие „Разказ на един корабокрушенец, плавал със сал по вълните десет дни без храна и вода, обявен по-късно за герой на родината, целуван от кралиците на красотата, а после презрян от правителството и забравен завинаги“ и жлъчният разобличителен тон на хрониките му предизвикват в официалните среди такова враждебно отношение към Маркес, че вестник „Ел Еспектадор“ решава да го отстрани и го изпраща в Европа като свой кореспондент.