„Някой такъв ден“ е разказ, който ясно разкрива невидимите нишки, свързващи цялото литературно творчество на Маркес. Образът на кмета с подута буза се прокрадва в „На полковникът няма кой да му пише“, допълва се и се разширява в „Лошият час“, за да достигне гротескната си развръзка в „Някой такъв ден“. Изваждането на зъба без упойка е символ на отношенията, разядени от политическото насилие, което цари в селото. Показателни са думите на зъболекаря, представител на опозицията, с които се обръща към кмета: „с това ще ни платите за двадесет убити…“ „Някой такъв ден“ синтезира един постоянен елемент от въображаемия Маркесов свят — политическата нишка, която в другите разкази само отбелязва най-важните места в развитието на сюжетната линия.
В разказите, публикувани след „Сто години самота“, се чувствува търсенето на нови стилистични похвати. Фразата, доскоро ясна и точна, се удължава и става обемна. Нещо повече, фантастичният елемент престава да бъде самосъставна част, която изпъстря тук-там разказа, а се превръща в същност на вулканичния порой на въображението, чиито първоначални координати се коренят в американската действителност. И макар че Макондо престава да бъде място на действието в разказите, включени в книгата „Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба“ (1972), безброй връзки свързват тези разкази с предишните истории. И тук изрази, действуващи лица и повтарящи се мотиви, които се развиват и се предават от разказ в разказ, убедително говорят за доминантата, характерна за творчеството на Маркес. Както в „Сто години самота“ и в тези разкази надлъж и шир бродят пътуващи циркове и гадатели, има невероятни панаири, летящи и възнасящи се личности, жената, която се е превърнала в паяк, и други подобни мотиви, които се доразвиват и издават вътрешно единство, обединяващо многообразието на цялото му творчество.
Вече споменахме, че в последните му разкази — „Един много стар сеньор с огромни криле“, „Най-красивият удавник на света“ и др. — се акцентира върху въображаемите измерения, върху магическия профил и неговата фантастична и пророческа същност. Но в неговите разкази се открива и нещо много по-важно, по-съществено — едно диаметрално противоположно разместване на нещата. Ако довчера фантастичният елемент се поражда от измислената реалност, днес фантастичният елемент създава измислената реалност. Но когато заживее в конкретната действителност, фантастичният елемент претърпява качествено изменение — освобождава се от магическо-фантастичната си обвивка, за да приеме всекидневни, реални пропорции.
В разказа „Морето на изгубеното време“ вече покълва мотивът, който ще послужи за сюжет на разказа „Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба“ — разказа за девойката, която се отдава на проституция, за да изплати дълга си. Ако в първия разказ сводникът е американецът Хърбърт, в този е невероятната баба. Явният фантастичен елемент с жестоки карнавални очертания съпътствува безбройните перипетии на изнемощялата Ерендира, прозвучава като фарс и подобно на клоун от цирк ни покорява с невиждани пируети, кара ни да се смеем и едновременно с това ни прави съучастници на една неподозирана мъка.
„Най-красивият удавник на света“ ни въвежда още в самото начало в една фантастична действителност с реални очертания. В този разказ с разрушителна сила си пробива път една от доминантите в прозата на Маркес — появата на агента-метежник, външен деятел, чието пристигане преобразява действителността. С появата на удавника реалният свят претърпява дълбоки преобразувания, които разтърсват, тъжното и монотонно съществувание на хората от народа. С пристигането си този приказен удавник става причина за невероятни промени в съзнанието им. Подобно на покоряваща музика, чиято основна тема се подхранва от вариации и смяна на темпото, за да достигне кулминацията си в тържествения финал, нараства и страстното влечение на жителите на селото към удавника — гигант с невиждана хубост, която вълнува и поражда дълбоки чувства у хората. Гледан с недоверие и приет от малцина в началото, тайнственият удавник постепенно се превръща в „техен удавник, в техен мъртвец“. Таке мъртвият става символ на дългоочакваното щастие, на мечтите и надеждата. Благодарение на покоряващата му красота селото на Естебан или на Лаутаро ще се избави най-сетне от мизерията и грозотата на бедняшкото си съществувание и ще засади цветя по скалистия бряг.