— Няма и да има — отвърна Стийл. — Боже мой, цяла планета… Следвайте стандартните процедури, дежурен еспер. Ще дойда колкото се може по-скоро. Има ли някакви проблеми с „Гибелен огън“?
— Не съм сигурен, директоре. Наредих на пристанищните еспери да огледат кораба и те очевидно са се натъкнали на някои… необичайни неща.
Стийл се намръщи.
— Какво разбираш под „необичайни“?
Дежурният еспер безпомощно сви рамене.
— Не е лесно да се обясни, сър. Струва ми се, че е по-добре да дойдете и да видите сам.
— Щом трябва — съгласи се Стийл. — Поддържайте Жълтия алармен сигнал и дръжте постоянно връзка с града. Внимавайте някой да не се опита да наруши карантината. Другите проблеми ще чакат, докато дойда.
Той загаси, монитора и се замисли с копнеж за момиците и пастите. Дежурният еспер може би бе вдигнал фалшива тревога, ала Стийл не искаше да рискува. По свой оригинален начин директорът приемаше задълженията си сериозно.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
УБИЕЦ В МЪГЛАТА
Слънцето бавно изпълзяваше на небето, когато изследователката Топаз и сержант Майкъл Ган поведоха групата наблюдатели през Търговския квартал. Ранната утринна светлина се процеждаше през кълбящите се гъсти мъгли и бледочервеникавият диск на слънцето едва прозираше през облаците. Нощният хаплив студ неохотно отстъпваше пред топлината и ледените висулки, който се спускаха от покривите, улуците й прозоречните первази, постоянно процеждаха лепкави студени капки.
Тесните криволичещи улички бяха все още пусти, ала силуетите на първите просяци и улични търговци вече изникваха от тъмните задни алеи и прикътани навеси. Тук-там, полузаринати в снега, се виждаха вкочанените тела на онези, които не бяха успели да намерят подслон срещу студа. Повечето бяха деца, оставени да се скитат сами в жестоката нощ, лишени от семейство, надежда или подслон. Стражът се промъкваше покрай телата, без да обръща внимание на сърцераздирателните купчини дрипи; те бяха твърде обичайна гледка, за да си прави труд да ги гледа. Един от първите уроци на Света на мъглите бе безсмислието да се оплакваш от неща, които не могат да бъдат променени или поне облекчени. Отлъчената от закона планета бе груб свят и проявяваше малко грижа за поддържания с неохота живот.
Самотен кон се приближаваше бавно в мъглата към стража, ездачът му бе плътно загърнат в дебела черна пелерина. Кон и ездач се движеха в призрачната тишина върху покрития със сняг калдъръм и изникваха бавно от обвития в мъгла въздух като някакъв фантом. Изследователката Топаз ги проследи с бдителен поглед, когато минаха покрай нея и се отдалечиха в мъглата. Мистериозният ездач не обърна никакво внимание на стража, ала на това място бе мъдро да не се доверяваш на никого и на нищо.
Топаз нагази в натрупалия дълбок сняг, едната й ръка почиваше върху приклада на висящата отстрани пушка. Очите й проблясваха при всяка улица или алея, по която минаваше, ала никой не я предизвикваше и сенките си оставаха само бледи силуети. Изглежда опасността от призрачните кучета бе достатъчна, за да накара всички да се държат далече от улиците. Топаз се намръщи. Краят на града не бе далеч, а тя нямаше кой знае какъв опит с Дяволските кучета. Всички знаеха, че те са бързи и смъртоносни и че единственият начин да се защитиш от тях е да атакуваш пръв — това бе всичко, което бе научила. Ала имаше силно предчувствие, че това не беше достатъчно.
Загледа се в съпруга си, който крачеше спокойно до нея. Сержант Майкъл Ган бе малко по-висок от нея, ала широките рамене и мускулестото му тяло го правеха да изглежда по-нисък. Той бе около тридесет и пет годишен мъж, но въпреки тежкия живот и отминалото време лицето и тялото му все още не се предаваха. Дългата му кестенява коса бе дръпната назад в кичур — отличителният знак на наемния воин. Ган бе сержант в градската стража повече от пет години, ала държеше на правото си на свобода и избор. Тесните му смеещи се очи се взираха в улицата пред него, а походката му бе лениво отпусната и лека, сякаш всеки миг очакваше среща е Дяволските псета. Хубавите й устни се разтеглиха в лека усмивка. Майкъл Ган сигурно се нуждаеше от възбудата на битката, както повечето хора се нуждаят от храна и вода. Сред гъстата мъгла пред тях се възправи градската стена, огромна шейсетметрова бариера от камък и хоросан, която маркираше външното заграждение на Търговския квартал и края на града. Камъкът бе нарязан и издълбан от безмилостното време, но дванайсетметровата му дебелина все още можеше да предпазва Света на мъглите от хищническите набези. За жалост шейсетметров скок не представляваше кой знай каква трудност за едно Дяволско куче. Топаз се огледа замислено край себе си, докато Ган разпределяше стражите в защитна редица. Те се движеха мълчаливо и съсредоточено по улиците и алеите, като проверяваха снега за последни следи. Ган се върна при нея и извади разрушителя от кобура си, за да провери енергийния заряд. Беше почти пълен. Той премести оръжието и се огледа мрачно.