Топаз се измъкна изпод мъртвата тежест и тежко се олюля. Раненото бедро силно я болеше. Погледна надолу и видя, че левият й крак е подгизнал от кръв, но само част от нея беше на кучето. Потрепера и извърна поглед встрани. Мускулът бе невредим и кракът й все още издържаше под тежестта й. Само това имаше значение. Тя наведе очи към мъртвия хищник и потрепера. Почти три метра дължина, ако не и повече. Очите му бяха вече изцъклени, но лапите му все още потрепваха, сякаш търсеше врага, който го бе убил.
Топаз вдигна меча си и се озърна, ала битката бе приключила. Стражите довършваха последните ранени хищници с пиките си и въздухът не ечеше вече от воя на кучетата. Единствените звуци сега бяха хрипливото дишане и стенанията на оцелелите стражи. Побърза да ги преброи И откри, че макар и да се бяха изправили срещу цяла дузина Дяволски псета, бяха загубили само деветима от двадесет и петимата стражи. Усмихна се сурово. Дяволските кучета бяха наистина ужасяващи, но мускулите, ноктите и зъбите им не можеха да се мерят с пистолетите и хладната стомана. Тя се огледа за Майкъл Ган, за да сподели с него триумфа си, но той не се виждаше никъде. Ненадейно хлад скова сърцето й.
— Майкъл? Майкъл?
Отговор не последва. Бързо направи знак на стражите и те се пръснаха из околните улици и алеи, като крещяха високо името на сержанта. Не им се наложи да търсят дълго, за да го открият. Топаз съзря отговора, изписан върху лицето на стража, който дотича да й съобщи новината. Тя го последва по една тясна алея и се втренчи безмълвно в неподвижното тяло на своя съпруг. Майкъл Ган лежеше по лице в просмукания в кървави съсиреци сняг, все още с меч в ръка. Няколко стъпки по-нататък лежеше убитото куче. Тя коленичи до съпруга си с овладяно както винаги лице. Посегна към рамото му, обърна го към себе си и застина, щом видя прогорения отвор върху морскосиньото наметало. Вледеняващ и страшен гняв я завладя, когато осъзна, че не звяр е убил мъжа й. Бе стреляно в гърба на Майкъл Ган е енергиен пистолет.
„Има някой в мъглата, който ни наблюдава…“
Положи нежно ръка върху рамото на Майкъл Ган и го притисна.
— Почивай в мир, съпруже. Кълна се в сърцето и в честта си, че ще отмъстя за теб. Обещавам ти кръв и ужас, Майкъл, кръв и ужас за враговете ни.
Тя се спря за миг, сякаш очакваше той да повтори войнишката клетва след нея, но единственият звук в алеята бе далечното стенание на вятъра. Топаз погали Ган по рамото още веднъж, сякаш за да му се извини, че се разделя с него, после бавно се изправи на крака и напусна алеята, за да се присъедини мълчаливо към очакващите я стражи.
— Сержантът е мъртъв — съобщи тя тихо. — Закарайте го в дома му. Ще уведомя Съвета, че сме се справили с Дяволските кучета.
Гласът й бе спокоен и идеално овладян, сякаш бе изплакала всичките си сълзи или ги бе заключила дълбоко в себе си. Топаз бе изследовател.
ПЕТА ГЛАВА
„ГИБЕЛЕН ОГЪН“
Стийл въздъхна и отмести чашата си встрани. Както винаги бяха забравили захарта. Единадесет години бе директор на единственото пристанище в Света на мъглите, а все още не можеха да запомнят поръчката му да слагат захар в кафето му. Това дори не бе истинско кафе. Той се облегна назад на специално уплътнения стол и се огледа кисело наоколо. Клавиатури на компютри и екрани на монитори бяха пръснати навсякъде край него. По-малко от половината все още работеха. Масивното дървено бюро пред него бе затрупано с рапорти, разписания и сметки, ала в момента той не бе в състояние да събере сили да се заеме с тях. Чувстваше се уморен, вял и раздразнителен, а „Гибелен огън“ опъваше нервите му като глождещ до полуда зъбобол.
Около звукоизолирания му кабинет контролната кула на пристанището продължаваше да работи както обикновено. Винаги имаше да се прави нещо, за което не достигаше време, и всеки знаеше това. Технологията се износваше по-бързо, отколкото можеше да бъде възстановена, работата се натрупваше, докато крайните срокове непрекъснато се скъсяваха, а всяка година проклетите зимни вихрушки засипваха пистите с двуметров сняг. Командният център я караше както си знае и се молеше за по-добри времена.