Като обявена извън закона планета Светът на мъглите беше отрязана от търговията на Империята и високата техника бе ограничена от онова, което крадците можеха да домъкнат при редките си набези. Един кристал с компютърна памет беше по-примамлива плячка, отколкото всеки рубин или диамант. Кат не знаеше каква информация крие кристалът, пък и не го интересуваше. Неговият търговец на откраднати вещи бе заявил, че има купувач на скъпоценности и това беше всичко. Той се пресегна и измъкна от торбичката на пояса си бял кристал, който заискри като камъка в ковчежето. Внимателно подмени единия кристал с другия, затвори капака на ковчежето и го заключи. Пусна ключа обратно в торбичката на пояса си, приведе се и сръчно постави ковчежето на мястото му, където го беше намерил. Ръцете му едва бяха отпуснали възглавницата, когато вратата на стаята внезапно рязко се отвори. Проблесна светлина и висока фигура с фенер в ръка изпълни пространството на вратата.
Кат дръпна чаршафите от леглото и с отчаяно движение ги запокити към главата на посетителя. Лежащата в кревата фигура внезапно седна, придърпвайки копринена нощница около себе си, и Кат се закова за миг, за да й смигне оценяващо. Новодошлият яростно се бъхтеше на пода, омотан безпомощно в спалното бельо. Прекатурилата се лампа лежеше до вратата, изпълвайки стаята с треперлива светлина. Кат реши, че е крайно време да се измита. Той заобиколи внимателно купчината повдигащи се чаршафи и открехна вратата. Жената в балдахиненото легло разтвори уста и запя.
Кат падна на колене, щом песента го обгърна с дращещи по нервната му система звуци. „Сирена — помисли с ужас той — те са доставили сирена да пази кристала!“. Песента крещеше из цялото му тяло, разкъсваше мускулите му. Той се изправи на крака, понечи да удари жената, решил този път да не се държи рицарски, й се втурна към вратата. Песента на сирената го обливаше с вълните си, като обездвижваше ръцете и краката му и притъпяваше сетивата му.
Залюшка се като пиян към вратата и след това надолу по коридора, като не обръщаше внимание на алармените системи, вградени в пода, концентрирайки волята си само да не се поддаде на песента на сирената, която искаше да го потопи в безсъзнание. Накрая успя да стигне до прозореца, откъдето бе влязъл, и се спусна към тесния отвор. Промуши се през него с отчаяна скорост, ала сърцето му спря да бие, когато една ръка се обви около глезените му. Той зарита и диво се заборичка и ръката отхлаби хватката си. Кат се измъкна през прозорчето, сграбчи водосточната тръба и се закатери към покрива. Той дращеше с нозе около нея и тогава припадна върху покритите със сняг плочки. Полежа известно време там, докато всеки мускул в тялото му се тресеше, бавно идвайки на себе си, осъзнал, че е оставил песента на сирената зад гърба си. Жена, чийто глас и омайно пеене можеха да се комбинират и да заплетат мислите на мъжа, беше влиятелен страж. Освен ако, разбира се, крадците не се окажеха глухи и неми.
Кат се ухили, изправи се бързо на крака и закрачи в мъглата. За пръв път от толкова години се радваше, че не е чул нищо.
ВТОРА ГЛАВА
СРЕЩА НА ПРЕДАТЕЛИ
В приемната на кантората на Лиън Въртю бе топло, приятно и отчайващо цивилизовано, но Джейми Роял ненавиждаше подобни неща. В суетността на офиса, в неприкритата показност на богатство се криеше нещо определено уродливо и самодоволно. Върху табелата на скромната външна врата бе изписано единствено „КОВАЧ“, но Джейми имаше усещането, че всеки, който работеше в луксозния офис, се чувстваше между чука и наковалнята, ако изобщо го съзнаваше. Той въздъхна, облегна се назад и се опита да си даде вид, че е свикнал на такива удобства. Тайно прокара длан по гладката, блестяща повърхност на облегалката на фотьойла. Пластмаса. Нищо чудно, истински лукс. Джейми можеше да преброи наум случаите, когато върху пръстите на ръцете му бяха оставали следи от пластмаса. Все повече и повече чувстваше, че мястото му не беше тук.