— Няма да ни е необходимо много време да го намерим — вметна Силвър самоуверено. — Докато свършиш работата си със Стийл, той ще те очаква.
— Надявам се — заяви Топаз. — А ако ти се изплъзне, Джон, кълна се, ще те убия, независимо дали си ми приятел или не.
Тя закрачи напред сред мъглата и след миг Силвър и стражите я последваха към звездното пристанище.
ОСМА ГЛАВА
СТАРЛАЙТ
Директорът Стийл чакаше нетърпеливо край главната летателна площадка, като се мръщеше на нощния студ и лакомо дъвчеше шоколадов бонбон. Слънцето бе залязло преди час и нощният мраз ставаше все по-остър и хаплив. Зимата се очертаваше да бъде тежка. Стийл бавно засмука, наслаждавайки се на сладостта на бонбона и затъпка снега, за да се стопли. Зад него се извисяваше „Гибелен огън“ — страховита грамада от блестяща стомана, зад която тънката контролна кула с ярките си електрически светлини приличаше на светеща детска играчка. Не духаше вятър и надиплената мъгла се бе спуснала ниско над летателната площадка, загръщайки всичко с безформена сива, намръщена пелена. А от нея изникна изследователката Топаз.
Лицето й бе мрачно и замислено. Тя се появи от сивата пелена с широка, горделива походка. Стийл я заизучава замислено с поглед, докато приближаваше, и се запита дали бе взел правилно решение. Той уважаваше Топаз и се страхуваше от нея, ала нямаше представа какво се таи зад студените й, неумолими безжалостни очи. Бе чул, че употребява по-голямата част от деня и вечерта, за да оставя кървави дири из най-мръсната част от Квартала на крадците, търсейки човека, който бе убил съпруга й. Стийл й се възхищаваше, той не би се осмелил да припари в Квартала на крадците без разрушител във всяка ръка и свита от стражи, които да го охраняват. При все това Топаз, която познаваше от три години, бе винаги студена и неумолима, не позволяваше нищо да застава между нея и работата й и именно от това безпристрастно усърдие на изследователката той се нуждаеше в момента.
Той леко смръщи вежди, щом я забеляза да се приближава. Носеше се слух, че е ранена в битката с Дяволските кучета, ала човек не можеше нищо да отгатне от пръв поглед. Дори да се бе загнездила в нея някаква болка или слабост, това не личеше в изражението на лицето й или в поведението й. Част от тренираността на изследователите, помисли си Стийл. Отново се взря в лицето й и леко се усмихна. Топаз не изглеждаше особено щастлива, че са я отклонили от битката й за отмъщение. Ала той не изпитваше угризения. Нуждаеше се от помощта й, от изследователската й хитрост. Когато накрая тя застана пред него, той й се поклони учтиво; в отговор тя кимна, след което се извърна и се загледа в „Гибелен огън“.
Масивният звезден кораб се извисяваше мрачен и безмълвен на летателната площадка, а огромното му полирано туловище проблясваше в червеникаво от заобикалящите го прожектори, преди да се стопи в мъглата. Широки дупки бяха набраздили носа и кърмата му, а на едно място цяла секция бе пробита и зееше оголена пред безпощадния суров студ. Централният двигател бе лишен от покритието си и голите му стоманени подпори бяха прорязани от кухини и бяха корозирали като древни кости. Истинско чудо, че „Гибелен огън“ бе издържал толкова дълго и бе успял да се приземи в Пристанището на мъглите. Стийл се начумери и пъхна друг бонбон в устата си. Той не вярваше на чудеса.
— Колко време ще чакаме, докато се качим на борда, директоре?
Сухият, възгруб глас го стресна и се наложи бързо да преглътне, за да изпразни устата си, преди да отговори.
— Зависи от капитана. Той знае, че сме тук.
— Защо ме повика, Стийл? Между стражите има и по-опитни от мен.
— Ти си по-различна — ласкателно изрече Стийл. — Дълго време си била изследовател.
Топаз го стрелна с поглед.
— Какво те кара да бъдеш толкова сигурен, че се нуждаеш именно от изследовател?
— Моите еспери изследваха кораба десетина пъти и резултатът никога не бе един и същ. Има нещо необичайно на борда на този кораб, нещо странно.
— Извънземен?
— Може би. Каквото й да е, крие опасност. В това са убедени всичките ми еспери. То е опасно, могъщо и е скрито някъде на „Гибелен огън“. Нуждая се от помощта ти да открием какво е и да се справим най-добре с него.
Ненадейно Топаз се изсмя и Стийл се размърда неспокойно при горчивия, безжалостен звук.
— Трябва ли да ти обяснявам каква е мисията на изследователите, Стийл? Империята ни похити още като деца и унищожи човешкото у нас. Нямаме право да изпитваме емоции. Те могат да отслабят характера ни. Съвестта, съчувствието и състраданието не ни бяха позволени. Те можеха да попречат на тренировките ни. Империята създаде и моделира телата и мозъците ни, а когато ни научиха на всичко, което знаеха за убийството, измамата и разкриването на скритите тайни, ни пръснаха сред звездите, до границите на Империята. Изследвахме редица нови чужди култури и решавахме дали представляват заплаха за Империята или не. Ако нещо ни застрашаваше или така ни се струваше, трябваше да предложим съвет на Империята как най-добре да подчиним или унищожим чужденците. Поробване или геноцид: и двете не са толкова различни в същността си, в края на краищата. Наричат ни пратеници, но ние сме само високообучени убийци. Ето какво представлява изследователят, Стийл.