Светлините отгоре мъждукаха несигурно и угасваха една по една, щом компютрите на кораба излизаха от строя — техните кристали с памет изчерпваха заряда си с падането на енергийното ниво. Въздухът бе непоносим за дишане, изпълнен с неприятния мирис на прегоряла инсталация и натрошени охладители, което подсказваше, че циркулиращите помпи бяха вече разрушени. Топлинните елементи бяха угаснали и студът от Пристанището на мъглите вече нахлуваше в кораба. „Гибелен огън“ умираше.
— Защо дойдохте вие? — внезапно попита Старлайт, като хвърли любопитен поглед към Топаз. Ехото на гласа му разсече спокойния въздух. — Защо ни е нужен изследовател?
— Това беше всъщност моя идея — побърза да се намеси Стийл. — Моите еспери откриха нещо твърде необичайно на вашия кораб.
— Да, спомням си — заяви Старлайт. — Но на борда на „Гибелен огън“ няма чужденци.
— Моите еспери определено доловиха нещо обезпокоително.
— По дяволите, какво са открили вашите еспери! Познавам собствения си кораб по-добре от тях. Тук сме аз, моят екипаж и бегълците. И никой друг.
— Няма ли чужденци сред бегълците?
— Нито един.
— Ще имате ли нещо против, ако изследвам кораба ви?
— Имам ли друг избор?
— Не.
Те продължиха мълчешком.
— Казахте, че сте убили повечето от бегълците — подметна предпазливо Стийл. — Какво се е случило, капитане?
— Ще разберете — заяви Старлайт. — Вече почти стигнахме.
Той ги поведе през един тесен тунел, който отвеждаше към също тъй тесен проход и там спряха. Светлината от тунела не достигаше до прохода. Стийл се огледа неспокойно наоколо. Макар че не можеше да вижда нито на метър в каквато и да било посока, все още бе уплашен от отекващото ехо, което съпътстваше и най-слабия звук. В същия миг огромни светлини пламнаха отведнъж, когато Старлайт включи стенния контрол и Стийл се притисна до стената при вида на товарната ниша, която се разтвори пред него. Нишата представляваше просторно помещение около хиляда квадратни метра със стоманени ребра. Златисти светлини танцуваха по стените и се отразяваха от хилядите тела в летаргия, които изпълваха товарната ниша. Оцелелите бегълци от Таним спяха непробудно необезпокоявани. Скупчени един връз друг от пода до тавана, спалните цилиндри приличаха на кристални ковчези.
— Таним бе вече атакуван, когато излетях с кораба — съобщи Старлайт, като се движеше бавно по тясната пътека, която се виеше нагоре в товарната ниша. Стийл и Топаз го следваха мълчаливо. В един от най-близките цилиндри зърнаха неколцина от бегълците, плаващи като сенки в лед. — Имперската флота се оттегляше от хиперпространството със стотици кораби. Звездолетите с бегълци бяха взривявани във въздуха навсякъде около мен. „Гибелен огън“ беше под обстрел и обшивките му започнаха да се рушат. Нуждаех се от повече сила, така че я взех от поддържащите системи на спалните цилиндри. Нямах друг избор.
Стийл се намръщи замислено. Дори с извънредна сила „Гибелен огън“ не би изкарал достатъчно дълго, за да навлезе в хиперпространството. Той сви рамене — може би такъв му е бил късметът. Така се бе случило. В същия миг значението на онова, което бе казал Старлайт, достигна до съзнанието му.
— Колко енергия получихте от цилиндрите, капитане? Колко?
Старлайт се облегна на армираната бариера и се опита да получи малко жизнена енергия от най-близкостоящия спален цилиндър. Никоя от лампичките не светна. Той отпусна ръка и се обърна към Стийл и Топаз.
— Корабът се нуждаеше от енергия. Аз не можех да я получа, докато „Гибелен огън“ навлизаше в хиперпространството. Но тогава вече бе твърде късно.
— Колко? — попита Топаз. — Колко от бегълците ви преживяха загубата на енергия?
— Двеста и десет — тихо отвърна капитан Старлайт. — Двеста и десет от петнайсет хиляди.
ДЕВЕТА ГЛАВА
ДАРКСТРЬОМ И БЛАДХОУК
Руините на „Тъмен вятър“ лежаха полупогребани под снеговете на около двадесет километра северно от Пристанището на мъглите, в сянката на Мъртвешките планини. Между града и планините се простираше огромно плато, покрито със стотици метра сняг и лед. Нагънатата планина даваше простор на ревящите ветрове, които вилнееха и изравняваха снега, лишавайки го от всякакви форми на живот. Дори Дяволските кучета заобикаляха платото. Снеговете се простираха на около тридесет километра във всяка посока, а температурата никога не се вдигаше над точката на замръзване, дори през сезона, който минаваше за лято в Света на мъглите. Това бе сурово и пустинно място, което ревниво пазеше своите тайни. Нямаше име; нямаше нужда от него. Всеки знаеше платото и неговите опасности. Носеха се истории за смелчаци, които са се опитвали да го прекосят или сами, или на групи, ала през кратката история на Пристанището на мъглите никой не бе успял. Или се изминаваше дългият път около платото, или въобще не се преминаваше през него.