Така щеше да бъде задълго, ако не бе опитът на Арне Сакнусен да прекоси платото. Той и екипът му бяха останали само пет дни сред снеговете, когато направили своето откритие. Като всички големи открития и то бе случайно. Вятърът духал непрестанно през последните три дни и снегът се стелел като дебела, непроницаема завеса. Компасите били непотребни толкова близо до планините и отрядът на Сакнусен пълзял дълго като охлюв, докато изгубили посоката. Сетне вятърът се обърнал във виелица и Сакнусен трябвало да спре. Неговите хора използвали техниката на термитите и издълбали широки дупки в снега, за да се подслонят от бурята, но в паниката си не изчислили силата на натоварването. Вихрушката убила десет човека и ранила още повече, ала накрая Сакнусен и другите оцелели се озовали в дълбока около осемстотин метра дупка, на чието дъно се намирали останките на „Тъмен вятър“.
Сега тази част от платото изглеждаше твърде различна. Страните на дупката бяха внимателно издълбани и укрепени, за да се осигури лесен достъп до развалините. Срещу вятъра бяха издигнати прегради, за да защитят малкото селище от укрепени заслони, изникнали около кораба. Дългата повърхност на блестящия корпус стърчеше бездиханна и чужда срещу настръхналата снежна покривка като кожата на огромна метална змия. Огромни сондажни кули и кранове бяха скупчени пред единствения отвор на корпуса, готови за извличане на различни парчета машинария. Зърнати отдалеч, те приличаха на тромав, непохватен като кибритена клечка човек, който непрестанно се навеждаше и изправяше срещу заслепяващата белота на снега.
Айлин Даркстрьом скокна тромаво от моторната шейна, която я бе превела през платото, и изпружи изтръпналите си крайници. Блясъкът на снега бе болезнено ярък дори през тъмните очила, а острият вятър я пронизваше като с нож. Тя се загърна плътно с наметалото си връз дебелото си кожено облекло и пристъпи предпазливо върху отъпкания сняг. Изглеждаше достатъчно корав, но не й харесваше мисълта, че под краката й няма нищо освен стотици сантиметра сняг. Реши твърдо да не мисли за това и се приближи до ръба на кратера, за да надникне надолу към останките от „Тъмен вятър“. Погледът й жадно се плъзна по блестящата стомана. Съветник Даркстрьом бе главен ковач на Пристанището на мъглите близо дванадесет години, но никога не бе забравила времето, когато бе капитан на космически кораб. Усмихна се замислено, щом осъзна, че главната й грижа сега бе колкото се може по-бързо корабът да бъде изкормен за технологически материал. И как би могла да се сгромоляса тази грамада.
Озърна се, докато изчакваше шейната на Бладхоук да се приближи до нейната. Навсякъде по широкото плато мъглите бяха толкова тънки, че чак изглеждаха прозирни. Обедното слънце ярко блестеше отгоре и по светлосиньото небе не се забелязваха никакви облаци. Зъберите на Мъртвешките планини се мержелееха отляво и отдясно: големи синьочерни канари, увенчани със сняг. Считаше се, че са от вулканичен произход и понякога боботеха застрашително, за да демонстрират това. Нажежената сяра изригваше и клокочеше откъм начупената им страна, вдигайки температурата по планинските хребети достатъчно, за да ги направи годни за живот. Но засега имаше само няколко човешки поселища по хълмовете; Дяволските кучета ги бяха надушили.
Даркстрьом надникна отново в катера и се начумери. По-рано тази година тя бе направила всичко възможно да проникне до платото. Парчетата машинария, извличани от утробата на „Тъмен вятър“, бяха мечтата за висока техника и тя бе решила да се включи в проекта. Но Съветът не й разрешаваше да го стори. Твърдяха, че е твърде ценна в Пристанището на мъглите. Сега, най-сетне, се бе озовала точно на мястото, за което копнееше, ала не можеше да остане тук. Единствената причина да се появи на това забравено от Бога място бе да открие защо бяха преустановени комуникациите между фермите и селищата и града.