Кашлящият шум на моторна шейна я накара да се обърне. Тя се вгледа и видя шейната на Бладхоук да се плъзга към нея по снега. Ниската, тантуреста машина се закова, разтресе се и замлъкна, щом Бладхоук изключи мотора. Той слезе грациозно от нея и елегантно се протегна. Въпреки че беше прекарал няколко часа прегърбен, за да контролира шейната, граф Стефан Бладхоук изглеждаше аристократ и джентълмен от главата до петите. Кожените му дрехи бяха от най-скъпа материя, а наметалото обгръщаше тялото му елегантно. Стройното му тяло и финото облекло подхождаха по-скоро за залата за дебати, отколкото за това сурово и запустяло плато. Но Бладхоук бе проявявал винаги силно чувство за отговорност и не позволяваше нищо да се изпречва на пътя му. Това бе може би една от причините, поради което Даркстрьом го обичаше толкова много. Той се приближи до нея и двамата се прегърнаха тромаво през тежките кожени облекла. Бладхоук сложи ръка на раменете й и погледна надолу към кратера. Крановете и сондите работеха все тъй неуморно в синхрон, а шумът на машините тътнеше като далечно ръмжене.
— Стефан — промълви Даркстрьом накрая — какво правиш тук? Гриф знае, че мога да си почина след пътуването с шейната, но не можем да си позволим твърде много спирания, ако искаме да се доберем до Хардкасъл Рок преди полунощ.
— Рок може да почака малко — изказа мислите си Стефан. — Разговарях със съветник дю Волф чрез комуникационната система. Изглежда част от технологията, която напуска „Тъмен вятър“, не стига до Пристанището на мъглите. И тъй като трябваше да минем оттук на път за Хардкасъл Рок, реших да се отбием и да хвърлим едно око какво става. Няма да ни отнеме много време. Освен това знам колко много ти се иска да видиш „Тъмен вятър“.
Айлин Даркстрьом поклати глава със съжаление и по устните й плъзна бавна усмивка. Понякога си мислеше, че той я познава по-добре, отколкото самата тя. Кратерът на Сакнусен бе малко отдалечен от пътя й, ала не можа да устои на изкушението да хвърли един поглед на „Тъмен вятър“. След като Бладхоук бе разбрал накъде го водеше тя, трябваше да е установил контакт с Пристанището на мъглите и да е потърсил някакво извинение, което да им послужи да спрат за малко. Бъди благословен, помисли си Даркстрьом.
— Добре, Стефан — гласът й бе леко пресипнал. — Предполагам, че можем да отделим малко време за един кратък оглед. Какъв вид техника липсва?
Бладхоук повдигна рамене и тръгна надолу по ръба на кратера към най-близките стъпала, които водеха към кораба.
— Трудно е да се определи с точност. По-голямата част от техниката е сама по себе си неповредена; само когато събереш отделните елементи заедно и видиш какво представляват като цяло, тогава загубите стават осезаемо… тревожни. Те са най-различни и биха били много полезни за създаване на потомство в изкуствена среда или за телесен контейнер.
Даркстрьом изруга злобно. Тя бе дала клетва, че ще се противопоставя на всякакви уреди за създаване на изкуствено потомство в Света на мъглите, макар че вече съществуваха няколко нелегални телесни банки. Съветът и градската стража бяха изгубили много време за издирване на доказателства, за да затворят зловещите места. През ума й минаха няколко имена, които притежаваха достатъчно пари или влияние да предприемат такова начинание.
— Въртю — промълви тя накрая. — Трябва да е Лиън Въртю.
— Това определено е една възможност — съгласи се Бладхоук. — Ала съществуват и други. Нека вървим стъпка по стъпка. Първо, да направим проверка на охраната и да установим точно каква технология липсва. След това ще проверим персонала, който има достъп до тази технология. И тогава…
— Ще наострим уши…
— Точно така, скъпа моя. Ще задаваме въпроси, ще си пъхаме носовете навсякъде и накрая ще станем непоносими. Аз съм доста добър в това, което си наумя.
— Наистина, така е — заяви Даркстрьом тържествено.
Бладхоук се засмя.
— Ти също — щедро й отвърна той.
И двамата се засмяха и се заспускаха по широките снежни стъпала, издълбани в кратера.
Във вътрешността на „Тъмен вятър“ се носеше приятна топлина. Даркстрьом отметна качулката си и свали слънчевите си очила, щастлива да се почувства приютена от бръснещия вятър и безкрайния блясък на снега. Озърна се любопитно около себе си, докато Бладхоук се връщаше от херметичната камера, за да се присъедини към нея. Бяха минали повече от дванадесет години, откакто кракът й не бе стъпвал в звезден кораб, но блестящият стоманен коридор я върна към спомените й. Приличаше почти на завръщане у дома. Стените бяха гладки, без никакви орнаменти и декорации. Империята не допускаше да се отвлича вниманието на екипажа, когато изпълняваше своя дълг. Светлинните сфери над главите им примигваха ярко, подхранвани може би от страничен генератор, но тя запомни главно тихото, едва чуто бръмчене. Когато човек стъпеше на кораб за първи път, можеше да полудее от постоянното жужене на светлините, но след седмица или две вече се абстрахираше от тях.