„Ще ви го върна тъпкано — помисли си Джейми яростно. — Ще ви накарам да си платите за това, което ми причинихте, и за Мадълайн. Моята сладка Мадълайн…“
Той се усмихна горчиво и поклати глава. Щеше да си има достатъчно грижи, за да се измъкне от тази каша невредим, за да крои планове за Въртю и Блекджак. Отмъщението трябваше да почака за по-добри времена, при положение разбира се че се справи с този проклет план. Зорко огледа терена около себе си, като се ослушваше внимателно. Никакви сенки не се помръдваха в мъглата, никакъв звук не нарушаваше тишината. Според предварителната информация стражите патрулираха през половин час. Достатъчно, за да се изплъзне от пристанищната охрана и да се скрие в мъглата. Може би нямаше да има никакъв фал. Пое си дълбоко дъх и се запромъква предпазливо към летателните площадки.
Мините лесно се забелязваха сега, когато знаеше какво търси, но полетата под напрежение бяха неуловими за невъоръженото око. Първото, което трябваше да има предвид бе, че някой от стражите можеше да изникне внезапно от нищото и да го сграбчи. Скръцна със зъби и се втурна в мъглата. Картата можеше и да не е вярна, но вече бе твърде късно за тревоги. Корабите на контрабандистите се извисяваха от двете му страни, дългите блещукащи сребърни игли на върховете им светеха в матовочервено под примигващите светлини на маркировъчните прожектори. Другите писти бяха голи и празни в мрака и Джейми се почувства изложен на опасност и уязвим, докато прекосяваше мълчаливо пространството в мъглата. Въображението му зарисува безкрайната дрипава пелена с хиляди дебнещи, строги съгледвачески очи и въоръжени до зъби стражи; при тази представа го побиха тръпки и усети как сърцето му лудо бие в гърдите. Закова се на място, щом от мъглата ненадейно изплува огромен черен силует, ала си отдъхна, когато разпозна корпуса на „Гибелен огън“. Той беше точно на означеното на картата място. Закрачи бързо към него и потъна в сянката на външната стена.
Приклекна в успокояващия мрак и зачака дишането му да се успокои и сърцето му да възвърне нормалния си ритъм. Аз съм един отвратителен шпионин, помисли си той с горчивина. Поклати глава и насочи вниманието си към пълзящата редица от бегълци, които, олюлявайки се, отмалели и изтощени, се измъкваха от главния люк на „Гибелен огън“. Те се тътреха безшумно и бавно през летателната площадка, облечени във фини дрехи от коприна, съвсем неподходящи за хапливия, режещ като бръснач студ на нощта в Пристанището на мъглите, ала никой от тях не обръщаше внимание на това. Лицата им бяха безизразни, очите празни и никой от тях не се извърна към кораба, който бяха напуснали току-що. Отчаяни и самотни, хранещи надежда въпреки обречеността си, те бяха пристигнали в Пристанището на мъглите като толкова много други преди тях. Защото за тях не съществуваше друга възможност.
Джейми се загърна в наметалото си, изправи се и затъпка с нозе, за да прогони студа. Въпреки че беше с ботуши и ръкавици, краката и ръцете му се бяха вкочанили, а студът пълзеше в косата му и напукваше кожата на лицето му. Въртю — не Въртю, той не можеше да издържа повече на този студ. Ако не успееше да открие беглеца, който търсеше спешно, трябваше да напусне космодрума и да рискува да се озове отново лице срещу лице с проклетия наемен воин. Огледа се с бдителен поглед и трепна, щом забеляза Джон Силвър, който беше застанал на входа на приемателния пункт. Какво, по дяволите, правеше дежурният еспер тук? Долепи се до стената с надеждата, че мракът ще го скрие. Психическият му щит бе толкова непроницаем, колкото успя да го направи, и, доколкото зависеше от еспа на Силвър, щеше да остане невидим.
Силвър се отмести от вратата, поколеба се за миг и бавно се насочи към Джейми. Дежурният еспер бе намръщен, но вниманието му като че ли изцяло бе погълнато от бегълците. Джейми се пресегна към ботуша си и измъкна оттам остра кама. Тънкият нож проблясна в ръката му. Не искаше да убива Силвър, ала не можеше да се остави да бъде заловен. В Пристанището на мъглите обесваха предателите. Силвър упорито се приближаваше към него. Джейми протегна ръка за смъртоносен удар и изчака дежурния еспер да направи фаталната крачка. В последния миг някой извика Силвър от вътрешността на двора и той спря. Джейми замръзна на място, като се стараеше да не диша. Силвър се обърна и закрачи обратно към приемателния пункт. Джейми се отпусна и изпусна тежка въздишка на облекчение. Върна ножа на мястото му, треперейки целият от напрежение. Колкото по-скоро приключеше, толкова по-добре; нервите му не издържаха.