— Ъ-ъ… нямах намерение да я обидя.
— Няма нищо — заяви Джейми вежливо и задърпа Мери към бара. Натрапникът неохотно отстъпи и се върна при своята хилеща се компания, като се престори, че не се е случило нищо.
Джейми намери празно място край дългия дървен бар и побърза да се настани на него с Мери. Зачака нетърпеливо високия, с мъртвешки изглед барман да им обърне внимание и огледа тревожно пълните маси. Не очакваше барът да бъде толкова претъпкан по това време на вечерта. Пристигането на Мери в Пристанището на мъглите трябваше да бъде тайна, а той я бе довел тук, в място като „Черният трън“ сред хора, които биха я продали веднага, ако имаха някаква сметка от това. Джейми се начумери. Не можеше да я заведе при Въртю с тези дрехи. Нямаше да издържи на студа. Почувства силна потребност от нечий съвет. Нещата се изплъзваха от контрола му. Щом барманът се приближи, той се опита да изпише върху лицето си доверчива и отпусната усмивка. Стори му се, че не го е направил много убедително.
— Търся Сайдър.
— Тя е навън по работа, мистър Роял — по устните на бармана цъфна любезна усмивка.
— Трябва да я видя, спешно е.
— Съжалявам, мистър Роял, но Сайдър не е тук. Ако искате почакайте я, ще се върне всеки момент.
— Окей. Благодаря ви.
Джейми хвана Мери за ръка и я поведе към едно от сепаретата в задната част на кръчмата. Седна на един стол, но трябваше да скокне отново, за да настани Мери. Тя остана закована на мястото си, все още леко усмихвайки се. Джейми се строполи на стола и изпружи крака. Хубаво бе да бъдеш отново на топло. Раздвижи премръзналите си пръсти, питайки се какво, по дяволите, трябваше да направи сега. Не можеше да си позволи да чака дълго, но от друга страна, не можеше да остави и Мери, облечена така. Той изсумтя презрително и прокле наум Въртю. Вината бе негова, погледнато от която и да е страна. Хвърли замислен, изучаващ поглед към Мери. От мига, в който бе седнала, не бе помръднала. Лицето й бе все така спокойно и студено, а очите й — далеч. Сякаш… очакваше нещо. Джейми се навъси. Тя продължаваше да се усмихва мистериозно. Той извърна очи. Усмивката й започваше да му лази по нервите.
— Е, Джейми Роял. Не очаквах да те видя тук.
Джейми вдигна остър поглед нагоре, ръката му сграбчи ножа в ботуша, но в следващия миг го пусна.
— Мога да кажа същото и за теб, Сузане. Какво прави съветник от Пристанището на мъглите във вертеп като този?
Сузане дю Волф повдигна рамене и издърпа един стол от масата до Джейми.
— Случайно минавах оттук. Коя е твоята приятелка?
— Една позната, тук сме по работа. Виж, Сузане, нуждая се от една малка услуга. Трябва спешно да я заведа на едно място, а тя не може да върви облечена така през нощта. Имаш ли излишно наметало или нещо, което можеш да й заемеш? Смятах да помоля за това Сайдър, но тя не е тук.
Сузане свъси вежди.
— Пак ли имаш проблеми, Джейми?
— Както винаги. Тези дни всичко, до което се докосна, се обръща против мен.
— Джейми… Разбрах, че си се разделил с Мадълайн. Съжалявам.
— Благодаря. — Джейми се поколеба, сетне вторачи поглед в Сузане.
— Сузане, имам неприятности. Сериозни. Нуждая се от помощта ти.
Цинична усмивка плъзна по устните й и тя се облегна на стола си.
— Добре. Колко искаш да ти заема този път?
— За бога, Сузане, не става дума за пари. Или поне не само за пари. Нуждая се от влиянието ти, от протекцията ти.
— Джейми, не мога да направя много за теб. Като съветник мога да си затворя очите за някои неща, но…
— Ти не си само съветник — бавно изрече Джейми. — Ти си още и Волф.
Лицето на Сузане внезапно стана каменно.
— Дю Волф, Джейми. Аз съм Волф само по мъж, а Джонатан е мъртъв почти от три години.