— Зная — отвърна Джейми. — Аз помогнах да заловят човека, който го уби, не помниш ли?
— Да, помня.
— Моля те като приятел, Сюз. След като веднъж станеш част от Клана, винаги си оставаш част от него. Ще ти помогнат, ако ги помолиш. А само някои могат да ми осигурят закрилата, от която се нуждая.
— Хайде, Джейми. Кой може толкова да те е разтревожил, че да имаш нужда от защита?
— Лиън Въртю — отвърна Джейми тихо. — Той е агент на Империята. Държи всичките ми дългове и уби Мадълайн.
— О, Джейми, не…
— Работя за Въртю тези дни; един наемен воин на име Блекджак ми даде ясно да разбера, че нямам право на избор в тази игра. Въртю планира нещо, Сюз, нещо колосално. Искам да се чупя, но ако го сторя, той ще изпрати онзи проклет воин по петите ми. Трябва да получа закрила, в противен случай ме считай за мъртъв.
— Джейми…
— Моля те, Сюз. Не зная какво точно става, но имам гадното предчувствие за огромна опасност.
— Добре — промълви Сузане дю Волф. — Ще говоря с Клана и ще видя какво ще ми кажат. Междувременно дръж се по-близо до мен. Не ще се осмелят да те нападнат, докато съм наоколо. А сега, какво ще правим с приятелката ти тук?
Джейми Роял и Сузане дю Волф погледнаха към Мери и замръзнаха на местата си. Мери им се усмихваше, а очите й бяха по-тъмни от нощта. Времето на нейното очакване бе приключило.
Кат увисна с вкопчени в улука на покрива ходила и заблъска ядосано по затворените кепенци с юмрук, но те оставаха плътно залостени. Той се намръщи и се върна на покрива. Сайдър трябваше да е вече тук досега. Сви се върху затрупаните със сняг керемиди с объркани мисли. Фъртуната навяваше студен сняг край него и въпреки термичния си костюм той трепереше. Накрая сви рамене и закрачи покрай ръба на покрива към водосточната тръба. Лесно се спусна по нея към резервния си вход: тясно прозорче откъм коридора на горния етаж над кръчмата „Черният трън“. Кепенците му бяха винаги развинтени и леко открехнати, но никой друг не бе толкова жилав и гъвкав, че да се провре през него. Въпреки това Кат с мъка се промъкна през него, питайки се дали не е надебелял. Ето до какво водеше редовното и изобилно хранене.
Освободи се от прозоречната рамка и тупна леко на пода. Бързо се озърна около себе си, но нямаше никой. Лампите горяха ярко в своите поставки, но въпреки това от коридора лъхаше странен студ. Кат свърна по него, но в следващия миг една врата вдясно се открехна. У него се пробудиха всички инстинкти и той побърза да се шмугне в сянката на една ниша. В мига, когато стори това, го напуши смях. Нямаше нищо заплашително в една отваряща се врата. Може би не бе добре затворена. Но въпреки това не помръдна от сянката на нишата. Доверяваше се само на инстинктите си. Внимателно проучи отворената врата. Върху площадката не се процеждаше никаква светлина от нея и Кат разбра, че стаята бе съвсем тъмна.
Никой не се появи на прага и след миг вратата се затръшна. Той наблюдаваше любопитно и вратата отново се отвори и отново се затръшна. Усети, че косите му се изправят, докато наблюдаваше как вратата се отваряше и затваряше. Вътре сякаш имаше някаква контролирана, осъзната пулсираща сила, което дълбоко го разтревожи. Внимателно избра момента и се втурна от скривалището си надолу по коридора, докато вратата беше затворена. Когато мина покрай нея, тя се отвори и Кат се притисна плътно към стената насреща й. Последва пауза, преди тя да се затръшне отново, но той не се опита да надзърне, за да разбере какво се крие в тъмнината зад нея. Не искаше и да знае.
Запристъпва безшумно по коридора с лице, изкривено от тревога. Тръшкащата се врата вдигаше ужасен шум, но никой не се появи, за да разбере какво става. Продължи към стъпалата в дъното на коридора, после се поколеба, щом осъзна, че между него и стъпалата имаше друга врата. Тя бе затворена и изглеждаше успокояващо нормална. Внимателно се приближи до нея, но тя остана затворена. Разгледа я замислено, после хвърли поглед към стъпалата. Все повече и повече го глождеше неприятното чувство, че в „Черният трън“ се бе случило нещо. Инстинктите му подсказваха да побърза да се махне от коридора, но затворената врата го предизвикваше. Обърна се назад и видя, че вратата продължаваше да се отваря и затваря, да се отваря и затваря. Загледа се в затворената врата край стъпалата и прехапа загрижено устни. Накрая свали едната си ръкавица, пъхна я в пояса си и залепи голата си длан върху повърхността на вратата. Ако нещо в стаята се движеше, щеше да долови вибрациите му. Но не след дълго отдръпна ръката си. Вратата трептеше. Той нервно облиза пресъхналите си устни и си наложи да пробва отново. Постепенно осъзна, че това, което усещаше, бе постоянният шум от някой, който яростно думкаше по вратата с юмруци. Отдръпна се и се затича надолу по стъпалата, които водеха към бара.