Замислено се навъси, крачейки край запалената камина, пъхнал десния си юмрук в лявата си длан. Трябваше да продължи по-нататък, трябваше да се опита да открие с какво Джейми бе заслужил смъртта си. А това нямаше да е лесно. Джейми никога не пазеше книжа или записки за личните си работи от страх да не бъдат използвани срещу него от закона в съда. Но кой друг можеше да знае? Внезапно се закова на място, щом отговорът го осени. Джейми сигурно не се беше доверил на хартията, но това можеше да е направил старият му партньор. Не бе изтекло много време, откакто бяха се разделили. И дори тя да не бе съхранила някакви записки, съществуваше вероятност да знае защо Джейми се е отбил онази вечер в „Черният трън“.
Добре, трябваше само да открие следите на стария партньор на Джейми — Мадълайн.
Изскочи като бесен от кабинета си и се втурна по мрачния коридор към стария трофеен семеен шкаф. Забърника припряно с ключа, докато най-сетне отключи вратичката. В шкафа бяха скътани всичките му стари мечове и ками, все още избърсвани с любов, намаслени и увити в специално пригодени за целта парчета плат, които да предпазват метала. Избра любимия си меч и внимателно го разви. Полюбува се на дължината и тежестта му, сраснали се сякаш с ръката му. Усмихна се, спомняйки си стари случки, после пъхна меча в ножницата и закопча колана на кръста си. Разви един нож и го пъхна в ботуша си. Премери с ръка тежестта на старата си бойна секира, но реши да не я взема със себе си. Не бе практикувал бойно изкуство толкова отдавна, очите му трябваше да бъдат нащрек. Бутна секирата настрана и вместо нея загреба няколко безполезни неща и ги нареди до себе си. За всеки случай.
Затвори вратичката на шкафа и я заключи. Мечът на пояса му тежеше повече, отколкото си спомняше, значи доста бе остарял. При тази констатация той се усмихна. За щастие, винаги бе разчитал повече на умението си, отколкото на мускулите си. Грабна чифт дебели кожени ръкавици и се загърна с най-плътното си наметало. Доколкото си спомняше, Джейми го бе уведомил, че Мадълайн Скай има кантора в старата сграда Блуджелт в Квартала на еснафите. Един час път, ако се побърза. Доналд Роял се усмихна. Чувстваше се във форма отново да върши нещо след толкова години.
Кварталът на еснафите не бе мирен и импозантен като Техническия квартал, но се виждаше, че преуспява. Тумбестите постройки от камък и дърво бяха спретнати и излъчваха наперено самодоволство от своята здравина и внушителна външност. Улиците бяха отлично осветени и измити, а просяци изобщо не се виждаха да се шляят. Преуспяващи и влиятелни хора живееха в Квартала на еснафите, хора, които правеха кариера. Или се разоряваха. Според ситуацията.
Но този квартал като всеки друг имаше и добри, и лоши страни. Кантората на Мадълайн Скай се намираше в един от най-занемарените райони, сред плетеница от тесни улички, толкова близко до вътрешната граница, че дори беше съмнително дали могат да се смятат за част от квартала. Блуджелт бе най-високата на улицата масивна триетажна постройка, но тухлената й зидария бе стара и нащърбена, а фасадата й олющена и мръсна, изобщо цялото място излъчваше благовъзпитана бедност. Доналд помнеше времето, когато Блуджелт бе една от главните търговски къщи, но по-късно явно бе западнала. Той стоеше на улицата, загледан мрачно в изцъклените тъмни прозорци, като се опитваше да регулира дишането си и да сподави разочарованието си. Когато бе по-млад, му беше лесно да направи такава разходка, но на тази възраст това му се удаваше все по-трудно. Той уморено се приближи до голямата врата откъм лицевата страна на сградата и се облегна на нея за миг, докато му премине световъртежа. Газовият фенер над вратата пръскаше мръсножълта светлина, която блестеше като олио. Това не го интересуваше. Нямаше какво толкова да се гледа на тази улица.
Най-после дишането му се нормализира и той плътно се уви в наметалото си. Вечерта неусетно преминаваше в нощ и трябваше да се мушне вътре час по-скоро, докато не бе настъпил същинският студ. Натисна дръжката на вратата и тя леко се превъртя под ръката му. Не беше заключено. Поклати тъжно глава. Блуджелт трябваше сериозно да е западнал, за да забрави задължителните правила за сигурност. Влезе в сградата и притвори вратата зад себе си.
Пред него се простря дълъг тесен коридор почти забулен в мрак. Една-единствена лампа светеше над централната врата и синкавото й езиче колебливо трептеше с изтичането на газта. Прокрадна се бавно по коридора, като се озърташе предпазливо. Миришеше чисто на хлор, но самият коридор бе пуст. Нямаше нито мебелировка, нито портрети или гоблени по облицованите с ламперия стени. Скърцащият дървен под не бе застлан нито с пътеки, нито с килими и от пръв поглед се забелязваше, че не бе полиран от години. Плъховете отдавна бяха напуснали потъващия кораб и бяха отмъкнали със себе си всичко, което не бе заковано. От двете страни на коридора имаше врати, но той не се осмели да пристъпи към никоя от тях. Едва ли някой щеше да прояви любопитство защо е тук и каква работа има да върши. Той се втренчи в стъпалата в края на коридора. Спомни си думите на Джейми, че кантората на Мадълайн е на втория етаж. Мразеше стълбищата. Дори когато се чувстваше най-жизнен, една стълбищна площадка можеше да му напомни колко крехък бе станал.