— Предполагам, че това е Шрайк — напрегнато прошепна той.
— Очевидно — отвърна Скай. — Не е мъртъв от отдавна.
— Някой да не е проявил желание да разговаря с нас? Например Гонт?
— Съмнявам се. Не е в неговия стил.
Той се отказа от предположенията си и се загледа безсмислено в бездиханния труп.
— Сега поне знаем, че сме попаднали на вярна следа…
— Май че е така — отвърна Скай. — Дявол да го вземе! Можеше да ни спести доста време. Сега какво ще правим?
Доналд сви вежди.
— Никой няма да посмее да си отвори устата след този случай. Всеки ще иска да запази кожата си. Но ни остава още едно име, човекът, който е работил с Джейми.
— Лиън Въртю.
— Именно. Твърде късно е да го безпокоим тази вечер, дори да предположим, че ще успеем да се промъкнем през охраната му. Във всеки случай, първо искам да събера малко информация за него. Не е зле да намеря средство, с което да упражня известен натиск върху него. Съобщи ми кодовия си номер и ще ти се обадя по някое време сутринта.
— Не, предпочитам да ти се обадя аз. В кантората ми няма комуникационен апарат. Дай ми личния си код и аз ще се свържа с теб.
Доналд повдигна рамене.
— Щом желаеш, нека бъде така. — Той се взря в безжизненото тяло на Шрайк и отмести поглед. Въпреки многото смърт, на която бе ставал свидетел през годините, никога не я приемаше леко. От внезапната, насилствена смърт му ставаше зле, душата му се поболяваше. Това означаваше, че е все още човек. Навремето се бе нагледал на толкова много чудовищни машини за убиване. Те обикновено умъртвяваха себе си, след като се справеха с противника. Обърна се и напусна сепарето, следван от Скай, като внимателно затвори вратата след нея. Отправиха се през шушукащата навалица към стълбището и излязоха навън, в нощта.
От мрака на своето сепаре, съседно на сепарето на Шрайк, ги следеше наемният воин Блекджак. Още щом зърна Доналд Роял да влиза в „Червената пика“, той се досети, че устата на Шрайк трябва да бъде затворена. Шрайк знаеше твърде много, дори и да не го осъзнаваше. Загледа се замислено в качулатата фигура до Роял. В сепарето бе дочул женски глас, но не го бе разпознал. Не би било зле да разбере коя бе тя. Но да първо време трябваше да проучи съветник Роял. Можеше да е нещо повече от изкуфял дъртак, който живее изключително с легендите от миналото си, но засега се бе справил добре. Навярно Въртю бе прав да се бои от него. Все пак, ако се стигнеше до най-страшното, на съветник Роял винаги можеше да му се случи някоя неприятност. Нямаше да бъде толкова трудно да се инсценира. Може би падане — всеки знае, че застаряващите мъже се справят трудно със стъпалата.
Блекджак напусна сепарето и си запробива самоуверено път в кръчмата, за да проследи Доналд Роял и неговата придружителка. На този етап нямаше да им се случи нищо лошо; поне докато Въртю не осъществеше плановете си докрай.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
ГАЛОУТРИЙ ГЕЙТ
Сайдър седеше покрусена край разрушения бар в кръчмата „Черният трън“. Градската стража бе пристигнала и бе отнесла вече мъртвите и умопобърканите. Това бе станало преди три дни, но въпреки усилията й барът си оставаше все още развалина. Прозорците бяха напукани и широки звездообразни дупки зееха в тях. Ламперията по стените бе издълбана, следите наподобяваха одраскване от огромни нокти, но никой не знаеше причината за тях. Големият никелиран часовник над бара бе замръзнал на два часа и две минути. Вътрешността не бе повредена, но стрелките бяха замрели в едно положение. Масите и столовете Сайдър вече бе прежалила, но нямаше пари да замени изпотрошените мебели.
Нямаше посетители, хората се бояха да идват в „Черният трън“. Сайдър не ги винеше. Тя бе изгубила спокойния си сън от мига на разрушението и често се будеше, разтреперана от кошмари, които предпочиташе да забрави. Кат бе променил навиците си и прекарваше нощите с нея. Тя намираше утеха в обятията му, но и той не можеше да я успокои. Нямаше да бъде толкова зле, ако имаше поне някаква представа какво се бе случило в кръчмата, след като бе излязла от нея. Никой от жертвите — и живите, и мъртвите не можеха да проговорят, за да й подскажат някакъв отговор. Умопобърканите бяха отведени в единствената болница в Пристанището на мъглите, но все още никой не бе дошъл на себе си нито от лекарствата, нито от усилията на есперите. Аутопсията на мъртвите показваше един и същ резултат: смърт от сърдечна недостатъчност. В края на краищата всяка смърт можеше да настъпи вследствие на сърдечна недостатъчност. Бяха изминали три дни, откакто Сайдър бе заварила кръчмата си, превърната в гробница, и все още никой не можеше да й съобщи истинската причина за случилото се и начинът, по който бе станало то.