Или защо например четиримата клиенти от първия етаж бяха загубили разума си изцяло.
Някакво зло се бе нахвърлило върху „Черният трън“ и следите от присъствието му все още личаха. Във въздуха витаеше нещо смразяващо, въпреки огромния бушуващ огън в камината. Дори най-тихите звуци заглъхваха в едно нескончаемо ехо. Барът бе осеян с газови лампи и фенери, ала въпреки това празното помещение си оставаше сумрачно, а сенките изпълзяваха черни и плътни. Сайдър се огледа около себе си и блъсна метлата, която влачеше безцелно по пода. Трябваше да узнае истината. Дори и да имаше клиенти, малко можеше да им предложи. Само основен ремонт можеше да оправи „Черният трън“, ала тя нямаше толкова пари. Излезе от пустия бар и се отправи към стълбището в дъното му. Трябваше да поговори с Кат. Дълго бе отлагала този разговор, ала сега и бе останала една-едничка възможност, ако не искаше да изгуби всичко. Шанс, който трябваше да използва, дори и да изложи Кат на опасност.
Бавно изкачи витите стълби, които водеха към тясната мансарда, като през целия път се питаше как да каже на Кат. Когато блъсна вратата, Кат вече я чакаше, нахлузил белия си термичен костюм. Сайдър се усмихна в прилив на нежност и тъжно поклати глава. Понякога се питаше дали Кат не проявява тайни телепатични способности. Той се ухили хитро и тръсна глава край затворения прозорец, с което запита има ли някаква работа за него.
— Да — отвърна Сайдър. — Има работа за теб, скъпи мой. Но този път е нещо по-сложно и първо трябва добре да я обмисля. Ела и седни до мен.
Тя се отпусна на леглото в другия край на мансардата и Кат се приближи до нея. Обви талията й с ръка и тя се притисна към него. Все по-често съзнаваше, че се нуждае от простата безмълвна подкрепа, която й засвидетелстваше той. Бе прекарала почти целия си зрял живот в грижи за себе си, сражавайки се безмилостно с враговете си. Никога не забравяше обидите и не оставяше сторената й услуга невъзнаградена. Не се доверяваше никому, не я бе грижа за никого, не бе привързана към никоя жива човешка душа. А ето че сега превъзходната й хитрост и тънък усет за бизнес не бяха довели до някакъв резултат. Търговията с крадени вещи явно западаше, а с кръчмата й бе свършено. Малкото заделени пари с всеки изминал ден се топяха, заплашваше я пълен фалит. Кат обърна към нея разтревоженото си лице и тя почти гальовно го погледна. „Бедни мой Кат — рече си замислено тя. — През цялото това време ти зависеше от мен и аз кроях планове и за двама ни, а сега, когато наистина се налага, нямам представа какво да направим за наше добро.“
Кат долови отчаянието й и нежно положи главата й върху рамото си. Държеше я здраво и я полюшваше, както се успокоява разтревожено дете. Би искал да намери думи, за да я утеши, ала в гърлото му клокочеха само неразбираеми, нечленоразделни звуци. Даваше й всичко, което можеше да направи, и я изчакваше да събере отново сили. Рано или късно тя щеше да намисли какво да предприеме и той щеше да го извърши за нея.
Сайдър притисна лице към гърдите му, като прехвърляше наум една неясна надежда след друга. Нуждаеше се от пари, и хо незабавно. Винаги можеше да накара Кат да открие подходящо място чрез катерене по покривите, ала сега не искаше да действа слепешком. Един успешен взлом трябваше да бъде планиран добре няколко дни предварително, като се вземе предвид всяка опасност и удобна възможност. Дори и тогава можеха да възникнат неприятни проблеми. Ако Кат бъдеше заловен по време на работа, тя щеше да страда ужасно. Сега той бе единственият й шанс. Тя силно смръщи чело. Не й харесваше посоката на мислите й, но доколкото схващаше, нямаше друг изход.
Както и да е, всичко бе станало заради Стийл. Единствената причина, поради която бе напуснала „Черният трън“, преди да се случи целият този ад, беше опитът й да окаже съдействие в малък бизнес на пристанищния директор Стийл. Бяха работили успешно заедно в миналото, но този път той й беше предложил възможност да сложи ръка на част от плячката, с която се надяваше да се сдобие от „Гибелен огън“. А това, че трябваше да изчака определено време, бе поохладило намеренията й. Сайдър се намръщи. Не можеше да си позволи да чака и миг; нуждаеше се от парите тъкмо сега. Всичко бе станало заради Стийл: ако тя беше в кръчмата тогава, може би щеше да може… да направи нещо… Тя въздъхна със Съжаление. Както и да погледнеше на нещата, отговорът неизменно бе един и същ: единственото нещо, което можеше да й бъде в помощ сега. Работа не без известен риск… Тя стана и внимателно се освободи от прегръдките на Кат. Той долови мисълта й за бизнес, изписана върху лицето й и послушно застана край нея, очаквайки новите й инструкции.