Смъкна се по една хлъзгава подпора и скокна мълчаливо върху дока. Укри се в сенките и предпазливо се огледа. Встрани от него бяха наредени около десетина щайги готови за товарене, но наоколо не се забелязваше жива душа. Дори толкова рано вечер никой не се осмеляваше да се излага на студа, освен ако не бе крайно наложително. Пристанищните докери сигурно се бяха скупчили около някой мангал в най-близката хижа. Измръзването бе обичайният риск за онези, които работеха в доковете на Пристанището на мъглите. Заплащането беше щедро, ала такова следваше и да бъде. Кат никога не би се изкушил да върши такава работа. Скрит в сенките, той търпеливо изчакваше мудното влачене на шлеповете край него. Дългите плоскодънни лодки изплуваха като огромни зловещи плаващи ковчези от мъглата. Ледът, сковал повърхността на водата, плачеше и се трошеше под стоманените им носове. Кат наблюдаваше и изчакваше. Накрая един шлеп мина съвсем близо до дока, Кат избра подходящ момент, скокна от мрака и се приземи спокойно на борда му. С лекота, усвоена от дългата практика, се шмугна под един дрипав насмолен брезент, покриващ половината от шлепа, намери си подходяща вдлъбнатина и се скри. Шлепът се носеше по реката от Квартала на крадците към Търговския квартал.
Кат лежеше по гръб в мрака и спокойният ритъм на водата го успокояваше. Той обичаше да пътува с шлеп. Покритието му бе смешно, но така бе по-сигурно за него. Докато някой от екипажа не го откриеше. Той лениво се протегна. Шлепът щеше да го отведе до Галоутрий Гейт след доста време. Веднъж работата му да не бъде толкова сложна. Ако всичко вървеше добре, щеше да пристигне за час.
Гробището Галоутрий Гейт бе зле осветено и лошо поддържано и дори тежката миризма на тамян, която се разнасяше от близката църква, не можеше да пропъди зловонието. Единствената виеща се пътечка сред гробовете бе покрита с чакъл и обградена с чепати, чворести дървета, чиито бодливи клони се поклащаха неспокойно от вятъра. Избуялата трева полупокриваше занемарените гробове, а стената на високата ограда бе обвита с бръшлян. Каменните плочи и паметниците ярко блестяха под лунната светлина и стърчаха в мъглата като бледи, мълчаливи тревожни призраци.
Макар да бе късно, неколцина мъже копаеха гроб. Загърнати в кожи и дебели наметала, те атакуваха втвърдената земя с ентусиазъм, навярно защото свиването на мускулите ги затопляше. Капитан Старлайт ги наблюдава известно време, след което се обърна отегчен. Крадецът закъсняваше, а студът безмилостно ръфаше. Той се загърна в наметалото си, облегна се на един висок каменен паметник и погледна часовника на лявата си китка. Беше почти десет и половина. Прокле мислено Сайдър и нейния крадец и отпи глътка гъст топъл бульон от джобната си манерка.
„Гибелен огън“ бе развалина, а с високата техника, която се срещаше по-рядко и от златото на тази шибана планета, Старлайт бе загазил здравата. Той бе разпуснал екипажа и членовете му се бяха разпиляли из града, който ги бе погълнал. Бегълците се бяха пръснали — бяха се погрижили за тях по един или друг начин. Сега Старлайт бе останал сам, без никакви задължения и отговорности освен към самия себе си. За пръв път през съзнателния си живот бе свободен и ненавиждаше това свое ново състояние. Имаше чувството, че е гол. Бе фалирал. Корабът и технологията му бяха конфискувани заради пристанищните такси. Останали му бяха само скъпоценностите и плячката, с която се бе сдобил от пътниците по един или друг начин. Старлайт се намръщи. Никой нямаше право да се оплаква. Той не бе контрабандист или бунтовник, а само капитан на звезден кораб, попаднал в лош час на лоша планета. Бе спасил толкова хора от екипажа си, колкото бе могъл, в замяна на това бе загубил кораба си. Затова имаше право да се облагодетелства и той. Ако пристанищният директор Стийл не го обереше до шушка. Старлайт тръсна глава сърдито. Единственото, което имаше смисъл според него, бе да посъбере малко пари, с които да си купи пътнически билет за някой от контрабандните кораби и да се махне от тази планета. От всичко, на което бе станал свидетел досега, излизаше, че Пристанището на мъглите имаше зъл и негостоприемен дух, за да остане тук.
Недалеч гробокопачите захванаха неприлична песен в ритъма на лопатите, с които риеха земята. Между надгробните плочи се виеха гъсти серпантини от мъгла, отразяващи слабо блясъка на кръглата луна. Вятърът шепнеше между виещите се клони на дърветата. По масивните железни решетки бяха провесени цветни фенери, пергаментът им бе декориран със смръщени и свирепо озъбени разкривени лица, навярно за да плашат злите духове. Старлайт погледна към тях, ала устата му не се изкриви в усмивка. Всеки имаше нужда да вярва в нещо, дори един капитан, изпаднал в беда и загубил кораба си. Той отпи още от бульона с надеждата, че пикантната гореща течност ще отстрани нощния студ поне за малко. Киснеше тук почти час и топлинните елементи в униформата му вече бяха достатъчно изтощени, за да предпазват тялото му от хапливия студ. Той се размърда, облегна се на един висок каменен кръст и продължи да размишлява относно проклетата съдба, която го беше запратила в Пристанището на мъглите.