Той се наведе, сграбчи Блекджак за кожената дреха и с една ръка го вдигна от пода. Блекджак го ръгна в слабините. Тейлър почти не почувства удара. Блекджак впи нокти в ръката, която толкова лесно го бе отделила от пода, сетне протегна двете си ръце, за да ги сключи здраво около гърлото на Тейлър. Под грубата жилеста кожа наемният воин усети дебел слой стомана. Тейлър го перна нехайно по лицето и от разцепените му устни бликна кръв. Перна го отново и Блекджак почувства как челюстта му се пропуква.
В този момент силовият щит в ръцете му отново се активира и Тейлър нададе пронизителен рев, преди горният му ръб да се вреже дълбоко в гърлото му. Той отпусна Блекджак, рухна настрани и от дълбокия разрез, който почти го бе обезглавил, рукна кръв. Замята се на пода, сграбчил гърлото си с две ръце, сякаш се опитваше да затъкне раната с бруталната си сила. Накрая потокът кръв секна и ръцете му увиснаха безпомощно. Блекджак се вдигна с мъка на крака и угаси силовия си щит.
— Навременно средство — промърмори дрезгаво той към неподвижния мъж от Хейдън. — Стар войнишки трик. Помислих, че съм го отложил прекалено дълго.
Блекджак се приближи предпазливо до човека от Хейдън и провери пулса и дишането му, за да се увери, че е мъртъв. Това му отне известно време, ала накрая се изправи доволен и се огледа за нещо за пиене. Една глътка освежително бренди нямаше да му дойде зле. Тръгна към бара с олюляваща се походка. Имаше поне едно счупено ребро, ако не и повече, а гърбът адски го болеше в синхрон с пребитото му лице. Клиентите на „Зеленият мъж“ бавно изпълзяваха от местата, където се бяха изпокрили, коментирайки тихо, ала оживено. Някои дори изръкопляскаха. Блекджак се поколеба дали да не направи кратък поклон. Почти бе стигнал до бара, когато приглушените възгласи неочаквано секнаха.
— Добре се справи с човека от Хейдън — прозвуча студен глас зад него. — Направо съм възхитена.
Блекджак се обърна рязко и зърна на вратата поразителна жена, средна на ръст, с късо подстригана тъмна коса, която се взираше хладнокръвно в него. Бе наметната с изследователско наметало с морскосин цвят. Блекджак знаеше и без да вижда, че на гърба й има дупка от изгаряне.
— Топаз — възкликна той прегракнало. Очите му сподириха меча, захвърлен прекалено далеч от него на пода, а ръката му прилепна върху кобура на заредения му револвер.
— Чувал си за мен — изрече с вледеняващ кръвта му глас Топаз и елегантно пристъпи напред. — Нищо добро, надявам се.
— Имала си шанс да проникнеш тук — забеляза Блекджак. — Никой в дупка като тази не храни любов към стражите.
Още докато изричаше това, забеляза как петдесетина от посетителите се промъкват напред. По неписан закон, който се спазваше строго от богатите и влиятелни клиенти, стражата трябваше незабавно да се омете от заведението сама. Трябваше да се плати известна цена, за да се избегне откритата война. Подразбираше се също така, че всеки страж, който влезеше в „Зеленият мъж“, вършеше това на свой собствен риск. Никой тук не обичаше стражите и повечето имаха стари сметки за уреждане с тях. Последва подрънкване на стомана и мечовете бяха издърпани от ножниците. Някой грабна бутилка за гърлото и я строши в ръба на масата. Светлината ярко проблясна върху разпилените парчета стъклария. Клиентите на „Зеленият мъж“ запристъпваха бавно на групички, водени от обща злоба и гняв. Топаз стоеше неподвижно, изправена в средата на кръчмата, и студено се оглеждаше. Тогава отвори уста и запя.
Тълпата мигом се разпръсна, щом вълните на песента я заляха, дращейки по нервната система на всеки и предизвиквайки страшни, разкъсващи болки в телата им. Мечове, ками и натрошени бутилки изпопадаха на пода, а притежателите им залитаха ужасено, като притискаха ушите си с ръце, неспособни да се съсредоточат върху нещо друго освен страховития звук, който разцепваше бавно мозъците им отвътре. Топаз спря песента си и внезапната тишина се нарушаваше само от приглушените крясъци и стенания на посетителите на „Зеленият мъж“. Те се впуснаха да бягат към задния вход. За няколко секунди помещението се опразни, останаха само Топаз и Блекджак.
През цялото време, докато траеше атаката на сирената, наемният воин бе останал недокоснат от дивата й песен. Той наблюдаваше очарован й ужасен как Топаз напада тълпата убийци и я разпръсва за секунди. Може би историите за предводителката на стражите съвсем не бяха преувеличени. Той се учуди за миг защо песента не бе го засегнала. Нямаше имунитет, никой нямаше, дори и есперите. Навярно Топаз бе насочила песента си така, че да не го засегне. Не искаше да се запита защо го е направила. Тя все още се нуждаеше от информация за смъртта на съпруга си и възнамеряваше да я получи от него. Ако държеше езика зад зъбите си, можеше да се измъкне от тази ситуация жив. Наблюдаваше неспокоен как Топаз бавно се приближава към него.