— Не помня да сме имали дрязги — внимателно подметна той.
— Тогава паметта ти изневерява — сряза го Топаз и се закова на няколко метра от него. — Следях внимателно Тейлър. Знаех, че рано или късно господарят му ще изпрати някой, който да му запуши устата. Добре се справи, войнико.
— Благодаря — измърмори Блекджак.
— Срещаме се навреме — заяви Топаз. — Сега искам да науча името на господаря ти.
— Лиън Въртю — отговори Блекджак глухо. — Има контейнер за органи.
— Зная го. Той е отвратителен страхопъзльо. Може да организира убийство, но никога не би се осмелил да го извърши сам. Накрая ще се справя и с него. Сега искам да знам името на убиеца.
— Не ми е известно.
— Гласът ти ми подсказва, че лъжеш. Сирените отгатват много неща по гласовете. Блекджак, ти ли уби съпруга ми?
— Беше нещастен случай.
— Задавах си и този въпрос — промълви изследователката Топаз. — Той носеше наметалото ми, а в хаоса на битката, и кучетата, и мъглите… Задавах си го. Майкъл загина вместо мен. Ще те убия бавно заради това.
— Не се и съмнявам — процеди Блекджак. — Твоята есперска същност не дава и пет пари за честна битка.
Топаз му хвърли изучаващ поглед, наклонила леко глава встрани.
— Опитваш се да ме разгневиш — изрече студено тя накрая. — Искаш да ме лишиш от предимствата ми и да ме накараш да проявя емоции. Но изследователите не изпитват чувства. Сигурно знаеш това.
— Ти си по-различна.
— Да — отвърна Топаз. — Майкъл ме научи отново да бъда човек. И така, когато той загина, аз се заклех с войнишката клетва на мъжа си да отмъстя. Заклех се в ужаса и кръвта. Знаеш какво означава това, Блекджак, нали?
Наемният воин не отвърна нищо. Топаз бавно кимна със студено и безизразно лице.
— Много добре. Справедлива битка, Блекджак. В мига, в който те убия, ще изпитам наслада от смъртта ти повече. Препаши си меча, войнико.
Блекджак бързо се приближи до мястото, където лежеше захвърленият му меч, и се наведе да го сграбчи. Той задържа дъха си, тъй като наранените ребра го боляха и за миг всичко изчезна в пареща, пулсираща, червена като кръв пелена. Проскърца със зъби и положи усилие да потисне болката, изтласквайки я към дълбините на съзнанието си, там, откъдето нямаше да избликне. Сграбчи меча си и се изправи. Ранената ръка леко сковаваше жестовете му, това бе всичко. Тренираността му на воин щеше да се справи с болката, колкото бе потребно. Измери Топаз с присвити очи и стисна здраво дръжката на меча. Изследователката трябваше да умре. Тя знаеше твърде много, а освен това той не понасяше хора, които се месят в личния му бизнес. По устните му плъзна лека усмивка. Тя трябваше да се замисли малко преди да даде съгласието си за честна борба. Той никога не се бе сражавал честно в двубоите през живота си, нямаше намерение да го стори и сега. Особено срещу някаква си проклета есперска кучка. Усмивката му бавно се разшири, щом тръгна към очакващата го изследователка. Не се налагаше да бърза: този път щеше да примеси борбата с малко удоволствие. Щеше да й демонстрира истинското значение на ужаса и кръвта.
Топаз му се усмихна и изпя един-единствен пронизителен тон. Блекджак подскочи уплашен, когато стоманената гривна на ръката му внезапно заигра и тупна на пода. Втренчи глупав поглед в димящите останки от силовия му щит, които се свлякоха в краката му, и извърна очи към Топаз. Тя продължаваше да се усмихва.
— Искаше честна битка, нали? Да бъде волята ти.
Тя свали собствената си гривна и я пъхна в джоба, извади меча си и ловко запристъпва към него. Той размаха своя меч и се спусна да я посрещне. Внимателно описаха полукръг един срещу друг, като от време на време хващаха остриетата, за да се уверят в слабостите и предимствата си. Блекджак пръв нанесе удар и Топаз ловко го парира. През следващите няколко минути празната кръчма се превърна в арена на звънтене на стомана. Блекджак умело редуваше различни тактики и мръсни трикове, в които бе обучен, за да приключи бързо битката. Употребяваше изкусните си умения, които бе придобил през дългите си войнишки години, но студена пот обля лицето му, когато разбра, че този път триковете му няма да минат. Топаз беше изследовател. Той се биеше храбро, като не отстъпваше и сантиметър, яростно дирейки да открие пробив в защитата на врага. Вече беше уморен и ранен, а сега, след като бе лишен и от щита си, предимствата на двамата взаимно се неутрализираха и това не му беше по вкуса. Той се хвърляше напред и мушкаше с меча си, острието му проблясваше във въздуха в яростни удари и сеч, но по някакъв начин острието на Топаз винаги го отбягваше. Стъпка по стъпка, метър по метър тя го изтикваше назад, а лицето й не губеше спокойния си, очарователен и съсредоточен израз. От многобройните рани по гърдите и ръцете му потече кръв. Дори не можеше да се приближи и да я докосне. За миг страхът и отчаянието като че ли вляха нови сили в ударите му, но това не бе достатъчно. Тогава той се взря в очите й и съгледа безмилостния гняв, който гореше в тях и я подтикваше да се бори, и осъзна, че няма шанс да победи. Отстъпи бързо назад, преминавайки от атака в защита, а умът му бясно работеше. Когато накрая му просветна отговорът, се зачуди как е могъл да пропусне шанса си досега. Нахвърли се с вихър удари към Топаз и ловко запрати меча си срещу нея. Тя лесно го отблъсна с върха на меча си, но за този кратък миг воинът успя да отскочи назад вън от обсега й и да измъкне револвера от кобура си. Забавянето бе колкото бе нужно. Насочи разрушителя си към нея. Пръстът му бе на спусъка. Тогава Топаз отвори уста и запя.