Блекджак замръзна, неспособен да помръдне, щом вълните на песента го заляха, дращейки ужасяващо по нервната му система. Колкото и да се опитваше, не можеше да помръдне пръста си, за да натисне спусъка. Песента на Топаз ту се издигаше нагоре, ту спадаше и оглушително кънтеше в мозъка му и той усети с ужас как собствената му ръка бавно вдига револвера и се прицелва в дясното му око. Не можа дори да изкрещи, когато песента на Топаз задвижи пръста му и натисна спусъка.
Изследователката Топаз прониза с поглед сгърченото тяло, простряно пред нея. „Кръв и ужас — помисли си бавно тя. — Обещах ти кръв и ужас, Майкъл, любов моя.“ Тя се извърна и прибра меча си в ножницата. Чувстваше у себе си странна празнота. Бе изпитала силно удовлетворение в мига на смъртта на Блекджак, но сега това чувство бе преминало и не можеше да бъде заместено с нищо. Оставаше й Лиън Въртю, с когото трябваше да се справи. Той бе издал заповедта да убият Майкъл. Интересно би било да го запита защо, преди да се разправи с него. Но дълбоко у себе си долавяше, че смъртта на Въртю нямаше да се окаже толкова важна за нея, колкото саморазправата с Блекджак. Яростта и неукротимата й жажда за отмъщение я бяха държали гордо изправена, откакто Майкъл бе загинал. Сега нямаше с какво да запълни живота си, нищо не можеше да я предпази от горчивите й мисли.
„О, Майкъл, какво ще правя без теб сега…“
Тя напусна „Зеленият мъж“ без да се обръща и изчезна в мъглата. Отдалечаващите й се стъпки известно време отекваха, бавно заглъхвайки, после се изгубиха и стопиха и не остана нищо друго освен студът и леденото, адско мълчание на нощта.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В ПАМЕТ НА ДЖЕЙМИ
В деня, когато погребваха Джейми Роял, снегът се сипеше тежко над земята. Гъста мъгла обгръщаше гробището като сив дрипав воал, а острият вятър виеше сред превиващите се дървета. Доналд Роял стоеше край прясно изкопания гроб и мълчаливо наблюдаваше как отрупания със сняг ковчег бавно се спуска в очакващата го пръст. Колд Харбър не бе най-реномираното гробище в Пристанището на мъглите, нито пък най-луксозното, ала бе най-старото. Костите на четири поколения по линия на Роял лежаха в Колд Харбър, а сега и на пето, с Джейми. Доналд сведе ниско глава под навявания от вятъра сняг и се опита да се съсредоточи върху думите на свещеника. Древните традиционни латински фрази не звучаха успокояващо както някога, навярно защото ги бе чувал твърде често в живота си.
Той леко повдигна глава и се огледа наоколо. В мъглата не можеше да се забележи нищо, ала нямаше и нужда. Знаеше къде бе погребано семейството му. Съпругата му Мойра бе положена в сянката на голямата Източна стена. Той ходеше на гроба й два пъти седмично, понякога за да поседне и да си поговори с нея, понякога само да помълчи и да се унесе в спомени. Недалеч стърчеше прост каменен паметник с издълбани две имена: на сина му Джеймс и на снаха му Хелън. И двамата бяха загинали във войната срещу Високата стража преди повече от двадесет години. Телата им не бяха открити, но Доналд все пак им постави надгробни плочи. Чувстваше, че те биха поискали това. Дъщеря му Катрина почиваше до майка си. Беше се омъжвала два пъти и двата — за нехранимайковци, при все това приживе изглеждаше твърде щастлива. Най-добрата готвачка, която бе познавал. Ресторантът й бе прочут в онези дни. Тя заслужаваше по-добра участ от наръгването с нож в гърба от някакъв незнаен крадец.