А сега беше ред на Джейми. Доналд се взря мълчаливо в малката групичка опечалени край гроба. Не бе очаквал да се стекат много хора и предположението му излезе вярно. Мадълайн Скай бе застанала естради от него, неузнаваема с дебелото си кожено наметало с качулка. До нея бе Сайдър, съдържателката на заведението „Черният трън“. Твърда жена от всякаква гледна точка. Лицето й бе спокойно, а очите — сухи, но Доналд я бе видял да полага малък букет цветя върху ковчега на Джейми. Ръцете й бяха възхитително нежни и преди да се отдалечи, леко бе докоснала с пръст капака на ковчега, сякаш за да си вземе последно „сбогом“. Край нея бе застанал Джон Силвър с черни, традиционни за случая роба и наметало, които придаваха на младежките му черти сурово, сдържано мъжко достойнство. Есперът се бе втренчил с блуждаещ поглед в прясно изкопания гроб, унесен в собствените си спомени и мисли.
Никой друг не бе дошъл да изпроводи Джейми във вечното му жилище.
Доналд тихо въздъхна и се загърна в наметалото си при поредния остър бръснеш повей на вятъра. Очаквал бе и Джиджиън Стийл, ала пристанищният директор не се бе появил. Това не бе за чудене при чудовищните му проблеми, ала все пак… Поне да беше изпратил венец. Свещеникът привърши службата си, прекръсти се бързо и затвори библията с рязък професионален жест. Пророни няколко съчувствени думи към Доналд, потупа го по рамото и забърза към следващия си ритуал. Началото на зимата бе винаги най-редовното време за погребения. Двама гробари стояха настрани, изчаквайки търпеливо опечалените да се оттеглят, за да се захванат за своята работа. Доналд взе шепа пръст и я хвърли върху капака на ковчега. Тя отекна високо — скръбен, груб, финален звук.
— Сбогом, Джейми — промълви Доналд тихо. — Почивай в мир, момчето ми. Ще издиря негодните, които причиниха смъртта ти, обещавам. Обещавам ти.
Той се отмести, като наблюдаваше мълчаливо как всеки вземаше шепа пръст и я хвърляше върху ковчега. Капакът бе спуснат още по време на службата. Лицето на Джейми бе жестоко обгорено и никой от погребалните служби не можа да възстанови чертите му. Както и да е, Доналд не бе пожелал да види за последен път тялото. Предпочиташе да си спомня Джейми в най-разкошния му период: млад, красив и кипящ от енергия.
Мадълайн Скай се приближи до него и съчувствено задържа ръцете му в своите. Тя го притисна нежно и после се отстрани, щом Сайдър и Джон Силвър пристъпиха да поднесат съболезнованията си. Сайдър хвърли поглед към загадъчната фигура с качулка, ниско нахлупена над очите, и кимна учтиво на Доналд.
— Разбрах, че Джейми се е споминал, дължейки пари — промълви тя с дрезгав глас. — Имам няколко кредита, заделени настрана. Ако имате нужда от тях, за да покриете дълговете на Джейми…
— Благодаря ви — откликна Доналд. — Имам достатъчно пари, за да се погрижа за дълговете му. Но много мило от ваша страна, че ми предложихте помощ.
— Харесвах Джейми. С него човек винаги беше на седмото небе.
— Да. Не знаех, четете били приятели.
— Нито пък аз, докато не ни напусна. Ще ми липсва. Тя стисна ръката на Доналд, след това се обърна и се отдалечи, крачейки припряно в мъглата. Джон Силвър пристъпи напред, за да заеме мястото й.
— Познавах Джейми само от няколко години — промълви той развълнувано. — Когато се вгледам назад в годините, ми се струва, че прекарах по-голямата част от времето си, опитвайки се да го държа настрана от ръцете на стражата. Животът изглежда блед и скучен без него, той вдъхваше живец на всяко нещо.
— Имате ли някакви вести за неговия убиец? — попита Доналд учтиво. Той знаеше отговора предварително.
— Съжалявам, не. Но времето е пред нас.
— Да.
— Директорът Стийл ме помоли да ви поднеса извиненията му. Начинът, по който нещата се…
— Разбирам. Моля ви, изкажете му благодарност за венеца.
— Разбира се — Силвър хвърли поглед към гроба. — Джейми бе по своему добър приятел. Съжалявам, че не го познавах по-отпреди.
Той раздруса ръката на Доналд и потъна в мъглата.
Край гроба останаха само Доналд Роял и Мадълайн Скай.
— Винаги съм си мислила, че Джейми има повече приятели.