Той се промуши ловко под свистящото острие на Старгрейв и рани лошо крака на гиганта. Старгрейв отскокна назад, сепнат от рязкото преминаване на Доналд от защита към нападение и бавен ужас скова сърцето му. Той никога не си бе правил труда да изучи майсторството на фехтовката, при исполинската му сила това не бе нужно. Ала сега мечът на този възрастен мъж му се привиждаше навсякъде, изникваше отвсякъде и раздаваше удари все по-бързо и все по-светкавично, докато блестящият връх не се превърна в едно размазано петно. Той заотстъпва крачка по крачка, неспособен да повярва, че това се случва тъкмо с него. В същия миг бе притиснат до бюрото и с ужас осъзна, че отстъплението му е прерязано. Не можеше да отстъпва повече назад, не можеше да се втурне и напред, отвсякъде към него свистяха мечове, мечове, мечове. Поколеба се, докато мозъкът му работеше трескаво, и в същия миг получи пареща рана в гърлото.
„Той ме улучи — не можеше да повярва Старгрейв. — Ще го науча аз него. Ще му отрежа езика и ще извадя очите му. Ще тъпча ребрата му, докато не се пропукат и не се строшат. Той ме прониза!“
Мечът се изплъзна от безчувствените му пръсти и изтрополи на пода. Старгрейв го загледа глуповато. Нещо топло и мокро се процеди между дрехите на гърдите му. Той сложи ръка върху тях й пръстите му се обагриха с кръв. Зрението му се разфокусира и му се стори, че всички звуци идваха много отдалеч. Нозете му се подкосиха и той внезапно рухна на пода. Очите му се притвориха, а главата му клюмна на гърдите, щом последните капки живителна кръв се изцедиха от пронизаното му гърло.
Доналд Роял се облегна на стената и зачака търпеливо учестеното му дишане да се успокои. Интересен противник, но не особено интелигентен. Той се обърна да види как се справя Скай, но тя вече бе пронизала своя противник и чевръсто претърсваше джобовете му.
— Нещо интересно? — попита я Доналд.
Скай извади една обемиста торбичка и я претегли с ръка. Тя иззвънтя музикално.
— Мразя да работя за нищо — заяви тя безцеремонно. Сетне се изправи, завърза кесийката за пояса си и се огледа. Петимата мъртви главорези бяха проляли много кръв.
— Каква бъркотия. Защо не ни нападнаха на улицата? Е, добре. Хайде да се изпаряваме оттук, преди някой да е повикал стражите.
— Правилно — съгласи се Доналд и се отдръпна от стената. — Можеш да останеш в жилището ми известно време. Разполагам с много стаи. Все още ли храниш съмнения, че Въртю е търсеният човек?
— Ни най-малко.
— Чудесно. — Доналд замислено задържа меча си. — Щом нещата се поуспокоят, мисля да му направим кратко посещение. Горя от нетърпение да си побъбря лично с доктор Лиън Въртю.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПРИМКАТА СЕ ЗАТЯГА
Мери Тифона скиташе из улиците на града под прикритието на кълбящата се мъгла.
Мери не беше истински ненормална, а само програмирана. Империята я бе моделирала според собствените си нужди, но тя не знаеше това. Знаеше само, че е една от многото бегълци, напуснали Империята. За нея времето течеше на приливи и отливи, спомените й за всеки изминал ден се заличаваха на следващия. Единствените константи в променливия й живот бяха ужасът да не бъде заловена и върната отново в Империята и обектът, който издирваше; отчаяната, непреодолима потребност да кръстосва мъгливите улици, без да намира покой.
Като дете в имението на баща й я наричаха ненаситната. Майка й й натякваше, че е невъздържана: щом зърнеше нещо хубаво, не можеше да му устои. За десетия й рожден ден баща й подари сапфир, тъй като много го бе молила за него: малък полиран син камък със студено сърце. Бе му струвало цяло състояние, тъй като сапфирите бяха рядкост, но Мери не я бе грижа за това. Достатъчно бе, че скъпоценният камък е красив и тя го желае. Окачи го на златна верижка и оттогава го носеше винаги на шията си. Сапфирът й стана постоянна компания в добри и лоши времена, при триумфи и горчиви падения. Сега й бе отнет и тя искаше да си го върне.