Някой й го бе откраднал. Тя не знаеше кой и защо, но някакъв тъмен шемет в дъното на съзнанието постоянно й заповядваше да се движи, да души, да търси. От време на време й се струваше, че е попаднала по дирите на крадеца, но после догадките й се оказваха несъстоятелни и тя продължаваше да търси. Рано или късно щеше да си намери сапфира. Длъжна бе да го стори.
Притичвайки от сянка до сянка, в постоянен страх от Империята, Мери кръстосваше кривите улички и алеи на Пристанището на мъглите. Дълбоко в нея бушуваше безумие. Зад гърба й лежаха редица мъртви и умопобъркани с прогорени мозъци, ала тя не знаеше какво върши. Мери Тифона бе програмирана.
Тя препускаше по тесните улички, скрита в мъглата. В домовете, покрай които профучаваше, децата се будеха с ужасяващ писък в нощта и сетне дълго не можеха да ги успокоят.
— Умират стотици хора, изследовател! Нямам повече нито време, нито търпение да понасям вендетата ви срещу Въртю! — Стийл стовари юмрук върху най-близката конзола, за да подчертае думите си и изръмжа под нос, докато Топаз се взираше хладнокръвно зад него. Той дишаше гневно и вдигаше гюрултия, за да излее гнева си.
Зад непроницаемата си маска Топаз се чувстваше изтощена до смърт. Всичко бе толкова просто, когато започна. Предстоеше й само да проследи убиеца на съпруга си и да го линчува, след това всичко щеше да се уталожи и животът й щеше да продължи по стария начин. Сега Блекджак бе мъртъв, ала не бе получила удовлетворение от това. Бе сигурна, че Майкъл не е бил истинската мишена. Бе загинал, само защото му бе преотстъпила наметалото си. Загинал бе, защото Блекджак го бе сбъркал с нея.
Първоначалният й импулс бе да се впусне в преследване на Въртю докрай и да го убие бавно и сладострастно, ала скоро осъзна, че не може да го стори. През последните няколко дни се бе отдала изцяло на разрушението и смъртта и единствено краят на Блекджак бе разтърсил влудения й разум. Тъкмо Империята я бе научила да разсъждава по този начин, Империята я бе тренирала да убива, разкъсва и унищожава. С течение на годините Майкъл Ган й бе демонстрирал по-различен начин на живот, по-хуманен, и Топаз си бе въобразила, че злото е погребано завинаги. Ала сега с изненада откриваше, че само го е приспала дълбоко у себе си. То дебнеше притаено някъде там като звяр и винаги щеше незримо да присъства, очаквайки да бъде повикано отново. Необходимо бе само да загърби хуманността, на която Майкъл толкова ревностно я бе учил. Ала тя не можеше да го стори, не би го извършила за нищо на света, дори за да отмъсти за смъртта му. Той не би пожелал.
И така, тя бе прибрала револвера си в кобура, бе пъхнала меча в ножницата и използваше, че е на служба в Градската стража, за да наблюдава Въртю. Не бе толкова лесно. Що се отнасяше до закона, Лиън Въртю се представяше като трудолюбив и съвестен гражданин. Ала всеки в Пристанището на мъглите знаеше какво представлява и с какъв подмолен бизнес се занимава, но нямаше никакви доказателства. Той разчиташе тъкмо на това. Онези, които си вряха носовете прекалено дълбоко в бизнеса му, обикновено изчезваха безследно. Но Топаз не се предаваше лесно. Тя се сражаваше тихомълком и неусетно, затягаше примката около шията му, въпреки всичките му гнусни, прикрити далавери, въпреки позволените или непозволените средства, с които се опитваше да я спре.
През цялото време тя си представяше каква сладостна мъст би изпитала, когато измъкне меча и му пререже гръкляна, наблюдавайки как кръвта му бавно изтича от агонизиращото тяло.
— Слушате ли ме, изследовател? — Топаз подскочи, щом Стийл доближи лицето, си до нейното. — Твърде ви съчувствам по повод смъртта на съпруга ви, вие можете да прекарате цялото си време, шпионирайки Въртю. Но ми се струва, че не разполагате с някакви конкретни доказателства срещу него.
— И тези, с които разполагам, предизвикват удовлетворение у мен.
— Това не е достатъчно и вие отлично го знаете. — Стийл се дръпна встрани и седна на ръба на бюрото, което скръбно проскърца под масивната му тежест. Стийл не му обърна внимание, погледът му бе вторачен в Топаз. — Не сте тук от отдавна, изследовател. В край като Пристанището на мъглите стражата трябва да бъде вън от всякакво подозрение. Винаги ще съществуват рушвети и черна борса, това донякъде съживява града и му позволява да просперира. Но сред стражите няма място за лична вендета. Нямаме много закони, изследовател, ала и тези, които разполагаме, действат ефективно. Така и трябва да бъде. Ако не бяха те, щяхме да стигнем до варварство само след едно поколение и Империята би ни разгромила. Оцеляваме благодарение на това, че сме по-жилави и устойчиви от онези в нея. Не е лесно да бъдеш свободен.