Топаз поклати глава.
— Съветник Даркстрьом е известна с разпалената си риторика, но рядко преувеличава, когато се отнася за огромна опасност.
— Така е, права сте. Добре, вземете тогава колкото можете да съберете хора и ги изпратете да охраняват границите. Ще обявим извънредна тревога, когато кучетата се появят. А сега… о, по дяволите, забравих за какво говорехме.
— За произхода на заразата, директоре, и за възможните й връзки с „Гибелен огън“. Капитан Старлайт бе един от първите й жертви, нали?
— Да. Не е промълвил нито дума, откакто го намерихме. Не проявява желание нито да пие, нито да се храни, нито да спи: само седи сгърчен в ъгъла и целият трепери. Ако знаех повече, бих се заклел, че е бил изплашен до смърт. Що за напаст е това, че пред нея животът да изглежда по-ужасяващ и от смъртта?
— Там, където съществува живот, съществува и надежда, директоре. Съпругът ми ме научи на това отдавна и аз все още се надявам, че е истина. Ако предоставим на лекарите ни достатъчно време, могат да изобретят някакво спасително лекарство.
Топаз поясни:
— Засега броят на мъртвите не е по-голям от броя на оцелелите.
— Достатъчно са, изследовател. Предостатъчно. Повечето от нас вече са загубили по някой близък.
Топаз го изгледа с любопитство. Нещо трепна в гласа на директора…
— Кого сте изгубили, директоре?
— Един приятел. Наричаше се Джейми Роял.
Гласът на Стийл бе спокоен и овладян, а погледът му — отсъстващ, зареян в спомените му. Топаз се вторачи в ръцете си и ги скръсти на скута си.
— Не знаех, че есперът е бил ваш приятел, директоре.
— Харесвах го. Всички го харесваха. Дори и враговете му. — Стийл седеше отпуснат в креслото, а устните му бяха изкривени в горчива гримаса.
— Не знаех, че имате приятели, Стийл — промърмори Топаз замислено. — Какъв бе той?
— Джейми… беше най-отчаяният комарджия. Дължеше толкова пари на всекиго, че да му открие банков кредит, ала накрая винаги плащаше дълговете си. Винаги държеше на думата си, не падаше на дъното. И така ще го запомни всеки — като една от първите жертви на новопоявилата се отнякъде зараза. Нямам какво повече да кажа за него.
Топаз впери замислен поглед в Стийл, сетне нетърпеливо бутна стола си и се изправи.
— Направихме всичко, каквото можахме за един ден, Стийл. Да се сбогуваме засега. Късно е, клепачите и на двама ни лепнат за мъничко сън.
Стийл й кимна за довиждане, без да вдигне очи. Топаз се втренчи за миг в олисялата му глава, сетне си тръгна, като затвори внимателно вратата на кабинета зад себе си.
Айлин Даркстрьом стоеше на границата на Техническия квартал и се взираше в сивеещата мъгла. През цялото време, докато крачеше упорито в безмилостния студ на платото и отдалечените райони, си бе мечтала колко чудесно би било да се озове на топло в Пристанището на мъглите. А сега, когато вече бе тук, първото, което трябваше да направи, бе да стърчи в предградията на града, премръзнала от главата до петите. Мъглата бе по-плътна и по-гъста от всякога, е видимост не повече от няколко метра. Уличните лампи разпращаха самоотвержено само бледи отблясъци, а мъглата заглушаваше всеки звук. Валеше обилен сняг, а залязващото вечерно Слънце се бе облещило забулено зад сивкавата дрипава пелена. След някой и друг час щеше напълно да се мръкне; над Света на мъглите щеше да се спусне ледена нощ. Тя се навъси и зарита снега по земята.
„Къде си, по дяволите, Стефан?“
Заклатушка се покрай граничната стена, пристъпвайки от крак на крак, за да прогони студа. Бладхоук бе твърде загрижен да се появят, тук навреме, а сега закъсняваше вече половин час. Типично за него. Не за пръв път Даркстрьом се питаше какво, по дяволите, толкова неотложно трябваше да обсъждат тук, сред вледеняващия мраз, тъй далеч от всички и всичко. Сигурно нещо извънредно важно във връзка с разкритието им за нападението на Дяволските псета. Тя бе възнамерявала незабавно да отиде в Съвета и да ги информира за всичко, но Бладхоук бе настоял първо за един разговор насаме. Сякаш не можеха да го проведат по пътя към Пристанището на мъглите. Тя се усмихна с обич, спомняйки си за изтеклите дни.
Дочу зад себе си приглушен шум и се извърна щастливо, очаквайки да зърне Бладхоук. Нямаше никой. Огледа се мълниеносно бдително около себе си, но в сплъстената сива мъгла не помръдваше нищо, плътна тишина обгръщаше заснежената земя. Кучетата не можеха да проникнат тук поне до двадесет и четири часа, ала винаги съществуваше възможност някои да са се откъснали напред, от основната глутница.