— Над пет хиляди и бройката непрекъснато се увеличава… Какво, по дяволите, става там, изследовател? Следваме най-стриктните карантинни правила, които Пристанището на мъглите е притежавало през последните двадесет години, и все пак толкова хора загиват. Как можахме да изпуснем нещата толкова бързо? Какво, по дяволите, правим ние?
Топаз бавно поклати глава и чукна по крайния клавиш, сякаш искаше със сила да принуди компютъра да избълва отговорите, от които се нуждаеше, но той най-арогантно потвърди най-черните й предчувствия и фантазии.
— Когато в Империята избухне зараза, това става обикновено чрез контакти, директоре. В града е започнала нова вълна от епидемията. Данните за смърт са относително ниски, но има толкова много хора с изличено съзнание, че вече не можем да се справим с положението. Болниците са претъпкани. Ако в скоро време не открием някаква ваксина, след няколко седмици Пристанището на мъглите ще се превърне в призрачен град на мъртъвци и предаващи Богу дух.
— Дори не съм сигурен, че болестта е чума — изръмжа Стийл, потъвайки в креслото си. Както обикновено то изстена под тежестта му и той мислено го изруга. — Болестта не проявява признаци на чума, не се развива с нормалните за нея симптоми. — Той отхапа лакомо друго парче шоколад и избърса лепкавите си пръсти в покривката. Захарта му даваше енергия. — Коя болест проявява подобни симптоми? В определен момент хората се чувстват добре и са здрави, а в следващия — или са мъртви, или полудяват. Никоя чума не действа с такава поразяваща скорост.
— Може да има инкубационен период.
— Не. Нашите изследвания не са открили нищо подобно досега.
— Добре, какво е това, според вас, ако не чума?
— Не зная. Някакво ново оръжие на Империята, измамник еспер…
— Еспер? Не ставайте смешен, директоре. Какъв вид еспер може да порази пет хиляди души за по-малко от седмица?
— Вие веднъж вече унищожихте петстотин стражи с една-единствена песен.
— Да — решително тръсна глава Топаз. — И това едва не ми коства живота. Аз съм най-мощната сирена, която Империята е създала, но и аз си имам определени граници. Не, Стийл, това не може да бъде измамник еспер.
— Не можете да бъдете толкова сигурна.
— Не можем да бъдем сигурни в нищо, директоре.
Стийл и Топаз си размениха безпомощни погледи и се сепнаха, когато командният монитор отново забръмча.
— Директоре!
— Да, дежурен еспер. Какво има?
— Сензорите съобщават за голямо струпване на Имперски кораби над Света на мъглите, директоре.
Стийл втренчи ужасен поглед в екрана, неспособен да повярва на съкрушителната новина. „Те идват. Най-сетне са дошли“. Преглътна сухо и леко тръсна глава, сякаш за да прогони кошмара и проясни мисълта си.
— Колко са корабите?
— Седемдесет и три, директоре. Наблюдавахме ги как напускат хиперпространството.
— Това е Флотата — тихо отбеляза Топаз. — След всичките тези години Империята най-сетне е решила, че може да разруши Света на мъглите.
Стийл пропусна думите й покрай ушите си и изключи връзката с дежурния еспер, за да свърже монитора си с главната система. Екранът показа гъсто уплътнен радарен образ с нови съобщения, появяващи се всяка секунда. Многобройни преплитащи се гласове в командния център изпълниха кабинката.
„Разрушителното оръдие не отговаря на компютрите. Изпратете екип да провери системите.“
„Контрабандистки кораби набират скорост да потеглят. Земни екипажи, моля освободете седма писта“.
„Къде са есперите? Нуждаем се от псионичен щит.“
„Силовите щитове са угаснали. Не отговарят на компютрите.“
„Разрушителното оръдие не работи. Повтарям, разрушителите не работят.“
„Компютрите са мъртви! Не ни чуват!“
„Къде са есперите?“
Стийл изчисти екрана и гласовете замлъкнаха. Чувстваше пулсиращата вена на врата си, а ръцете му бяха влажни от пот. Всичко се развиваше дяволски мълниеносно… Той втренчи поглед в Топаз и непоколебимото й хладнокръвие му вля сили да се поуспокои.
— Все още ни остават контрабандистките кораби — отбеляза Топаз.
Стийл поклати глава.
— Те не струват пукната пара в сравнение с Имперската флота, а и тя отлично е осведомена за това. Готови са да загинат тук, само и само за да спечелят известно време. — Той се тръсна на стола си и се огледа зашеметен из кабинета си. Зад стъклените стени техниците се щураха напред-назад, крещейки и проклинайки нечуто. — Силовите щитове не работят, разрушителите са замлъкнали. Не вярвах, че защитата им ще рухне толкова бързо. Какво, по дяволите, става с нашите компютри?