— Къде е той? — запита спокойно тя. — Къде е Стийл?
— Тук съм, Мери — отвърна почти беззвучно Стийл. — Сега излез веднага оттук.
Стийл се бе разкрачил до кухненската врата. Бе пребледнял, ръцете му трепереха. С Мери се изучаваха известно време мълчешком.
— Как успя да счупиш прозореца? — произнесе накрая Стийл.
— Аз съм сирена. Добрият певец винаги може да счупи стъкло.
— Но това е фибростъкло.
Измамницата повдигна рамене.
— Стъклото си е стъкло. Къде е сапфирът ми?
— Мери…
— Не ме наричай Мери! Това не е истинското ми име.
— Сега е. Ти не си истински еспер, а Мери Тифона, убийцата.
Мери нетърпеливо поклати глава.
— Не съм убивала никого.
Стийл я изгледа изумен.
— Какво приказваш? Ти уби стотици и разруши мозъците на още повече! Защо мислиш, че те преследваме?
— Искате да ме изпратите обратно в Империята! Познавам ви, зная ви. Няма да се върна там. Първо, ще ви убия. Ще ви убия, преди да сте ме изпратили обратно!
Стийл съзря лудостта в очите й и несигурно облиза пресъхналите си устни. Измамницата имаше всички белези на човек, който е програмиран от Имперската психотехника. Разумът щеше да й въздейства само в границите на нейното програмиране. Но дори да бе така, той трябваше да бъде предпазлив. Никой не можеше да предположи какво се таи в мозъка й. Ако произнесеше нещо неправилно, съвсем лесно можеше да подпише смъртната си присъда.
— Мери, моля те, позволи ни да ти помогнем. Империята използва песента ти, за да унищожава останалите еспери.
Мери презрително се изсмя.
— Не ми губи времето, Стийл. Лъжите ти не ме интересуват. Ти притежаваш нещо мое и аз си го искам обратно. Къде е то, Стийл? Къде е сапфирът ми?
— Мери…
— Къде е сапфирът ми?
Стийл я изгледа за миг, сетне неохотно кимна към едно малко бюро до предната врата.
— Заключен е в едно от чекмеджетата.
Той се приближи бавно до бюрото, следен от нетрепващия поглед на Мери. Измъкна ключ от джоба си, като внимаваше движенията му да са бавни и спокойни, и отключи едно от чекмеджетата. Пресегна се и извади малка кожена кесийка. Развърза възлите й и измъкна малък син скъпоценен камък, не повече от сантиметър и половина в диаметър.
— Това ли е? — произнесе бавно той. — За това ли беше цялата тази врява? За едно нищо и никакво камъче?
— Дай ми го — жадно протегна длан Мери. Стийл сложи торбичката и сапфира на бюрото и измъкна разрушител. Мери погледна към револвера и се разсмя.
— Ти уби Джейми Роял — изсъска Стийл.
— Дай ми сапфира.
Мери изпя един пронизителен тон и Стийл се сгърчи, револверът се изплъзна от ръката му. Той рухна на пода безпомощен, целият превит от конвулсии.
Сайдър се дръпна по-надалеч, за да може да огледа къде бе паднал разрушителя, ала ръката й отказа да се подчини. Тя падна с главата напред върху оцапания с кръв килим и затрепери в тишината. Никога не бе предполагала, че краят й ще бъде такъв. Да умре по средата на една чудесно планирана кражба. Не беше справедливо. Тя се закашля, ребрата я боляха, но не можеше да помръдне. Едното й око се притвори от засъхналата кръв. Тя беше вцепенена и извънредно уплашена.
Кат приклекна безпомощно над затворения прозорец. Нищо не можеше да направи. Жената очевидно беше твърде мощен еспер, а той не носеше оръжие в себе си. Да посегне на разгневен еспер с голи ръце означаваше моментално да бъде убит. Ако си останеше на мястото, скрит от чуждите погледи, можеше да има късмет да излезе от тази ситуация жив. Нямаше смисъл да рискува. Кат внезапно се разтрепери и се смъкна до нащърбената прозоречна рамка. Не можеше да побегне. Сайдър се нуждаеше от него.
Той присви тялото си за миг върху желязната рамка. Измамницата беше с гръб към него. Той събра всички сили и се хвърли върху нея. Тя трябва да бе доловила нещо в последния момент, защото се извърна, ала Кат успя да я притисне достатъчно силно, така че и двамата се претърколиха на пода, но Мери издърпа лакътя си и го удари силно в гърдите, изкарвайки всичкия въздух от дробовете му, и хватката му отслабна. Мери се изтръгна и изви лице към него. Той с мъка се изправи на колене. Тогава Мери отвори уста и запя.
Кат замръзна на пети, щом звуците го заляха, прогаряйки мускулите му. Сетивата му се замъглиха, тялото му се сгърчи и се затресе. Болката, която разцепи мозъка му на две, внезапно изчезна. Мери бе най-мощната сирена, която Кат бе срещал някога, и за пръв път от детството си насам можеше отново да чува.