Той задиша на пресекулки мъчително, с опрени на пода ръце и колене. От счупения прозорец се чуваха нестихващите звуци на града, приглушени от мъглата. Отвсякъде нахлуваха простичките, прекрасни всекидневни звуци на живото и на живота. А над всичко се извисяваше песента на Мери.
Гласът й бе меден и истински, той се издигаше и спадаше като полюшвано от вятъра венчелистче. Той изпълваше съзнанието на Кат и всичко друго нямаше значение. Мери коленичи пред него и продължи да пее и двамата се изправиха лице срещу лице. Кат полюшна тяло под бавния ритъм на песента, тържествувайки, че най-сетне се бе изтръгнал от тишината. Той почувства как го обзема все по-голяма слабост, как пропада в някаква тъмна и безкрайно дълбока бездна, ала не се страхуваше от това.
Хвърли поглед над Мери към Стийл, който се бе строполил до отсрещната стена с ръце на ушите си и очи, взряни в нищото. На пода между Мери и Стийл лежеше бездиханна Сайдър. Тя се бе проснала на килима, обляна с кръв, с изпотрошени кости.
Кат се изправи разтреперан на едно коляно, съсредоточи се внимателно и се хвърли към Мери. Последният звук, който чу, преди да пропадне в бездната, бе ударът на юмрука му, който се стовари по брадичката й. Мери рухна назад и замръзна неподвижна.
Кат зарида беззвучно и бавно се прокрадна, за да полюшне главата на Сайдър в скута си.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
ВСИЧКО ЗАПОЧВА ОТНАЧАЛО
Топаз подаде на Стийл чаша горещо кафе.
— Стийл, ти си най-големият късметлия, когото някога съм срещала. Ако твоят тайнствен приятел не се бе появил тъкмо навреме, за да удари Мери, всички щяхме да сме с прогорени мозъци.
— Не мисли, че не го съзнавам, Топаз. — Стийл сгря треперещите си пръсти в стените на чашата и кимна в знак на благодарност към изследователката. Кафето ухаеше ароматно. Ако не бе пил по-добро, щеше да се закълне, че това е най-вкусното нещо на света.
— Един сержант от стражата ми каза, че ти си се сблъскала с Мери по пътя си за насам.
Топаз мрачно се усмихна.
— Струва ми се, че и аз извадих късмет. Тренингът ми на изследовател ме предпази от най-страшната от песните й, а и тя не дочака, за да ме довърши. — Тя хвърли остър поглед към Стийл.
— Нима си се изправил срещу Мери, въоръжен само с револвер?
Стийл смутено сви рамене.
— Бях твърде вбесен от появата й, за да се уплаша. Знаех, че нямам големи шансове, но… не можех да я оставя да се изплъзне току-така. Трябваше да се опитам да спечеля битката, нали?
Топаз се усмихна.
— Стийл, за теб все още има надежда.
И двамата се засмяха, Стийл се намести удобно върху стола си и отпи деликатно от ароматното кафе. Беше истинско, неподправено. Откъде, по дяволите, бе намерила натурално кафе? Въздържа се да я попита. Това щеше само да я смути. Кризата бе преодоляна, той бе все още жив, а Пристанището на мъглите — в безопасност. Сполетяло ги бе нещо чудовищно, ала те го бяха преодолели. Той се огледа и се усмихна кисело. Не бе излязъл от тази бъркотия съвсем незасегнат. Дневната му представляваше жив погром — цялата оплескана в кръв, с изпотрошени стъкла. Бе повикал майстор да смени счупения прозорец и не искаше да мисли колко ще му струват щетите. Засега плътно го бе завесил, като се преструваше, че не усеща студа. Когато си мислеше за това, Стийл открих изненада колко малко всъщност го интересува. Той бе жив, космодрумът бе в безопасност… Ала не беше зле да си помисли и за дневната си.
Стражата бе арестувала Мери, все още в безсъзнание. В болницата щяха да я държат в изолация, докато пристанищните еспери не откриеха някакъв начин да се справят с програмата й. Тя не бе виновна за онова, което бе сторила; Мери бе само поредната жертва на Империята. В Пристанището на мъглите имаше много такива.
Върху кушетката срещу Стийл, донякъде посъживена и възстановила духа си, се беше разположила Сайдър, обвила с ръце Кат, който бодро се грижеше за бинтованата си дясна ръка, счупена върху челюстта на Мери. Стийл заразглежда замислено младия крадец и Топаз проследи посоката на погледа му.
— Знаеш ли нещо за него, Стийл?
— Нищо. Катерач по покривите, като се взреш в него, но не е произнесъл нито дума досега. Просто изникна от нищото и спаси живота и на двама ни като по чудо. Мисля, че заслужава награда.
— Забравих за това.