— Но той не е…
— Остави го, Стийл, точно сега много повече ме интересува какво прави в жилището ти една от най-известните укривателки на крадени вещи в Пристанището на мъглите.
Стийл хвърли бегъл поглед към Сайдър, усмихна се леко и се съсредоточи върху ароматното си кафе. Топаз го изгледа раздразнено, стана от стола си и отиде до кушетката. Кат я наблюдаваше внимателно, а Сайдър грациозно се усмихна и учтиво кимна за поздрав.
— Как се чувстваш, Сайдър?
— Нали съм жива, изследовател. Междувременно аз съм посредник на този млад мъж. Кога може да си получи наградата?
— Ще си я получи, но първо трябва да ми отговори на няколко въпроса. Прилича ми твърде много на един крадец който веднъж се вмъкна в жилището ми и отмъкна един кристал с памет.
Кат се усмихна невинно, а Сайдър се долепи до него.
— Страхувам се, че никога няма да разберем, изследовател. За нещастие той е глухоням и не може да отговаря на никакви въпроси.
Топаз се извърна и отвратена поклати глава. Стийл тихичко се изкикоти, улови погледа на Кат и му направи знак с ръка да напусне стаята. Кат поклати глава ухилен. Изправи се бързо, прекрачи до разбития прозорец, отметна завесата и изчезна в плътната мъгла. Стийл повдигна въпросително вежди, ала Сайдър само му се усмихна.
— Ако всичко е наред с теб, Джиджиън — заяви тя, — ще се радвам да се върна в кръчмата си. Искам да махна тези кървави петна от дрехите си, преди да са засъхнали.
— Разбира се. Сигурен съм, че Топаз ще ти осигури ескорт.
— Благодаря, няма да е необходимо.
Сайдър се изправи на крака, леко трепереща от протестиращите и изпотрошени ребра. Стийл се измъкна от креслото си и я изпрати до вратата. Загърна я с наметалото и й разтвори вратата. Сайдър поспря за миг.
— Довиждане, Джиджиън. Не се съмнявам, че вечерята щеше да бъде прекрасна.
— Благодаря ти, че ми направи компания.
— Винаги съм на твое разположение.
Сайдър залепи една целувка на бузата му и си тръгна. Стийл внимателно затвори вратата след нея. Върна се и с наслада се тръсна в креслото си. Топаз бухна с непохватна сръчност възглавницата зад гърба му.
— Изпий си кафето, Стийл. Изстина.
Стийл пое чашката отново и отпи от кафето послушно. Сладостно въздъхна, наслаждавайки се на отличния му вкус и огледа разрушенията в дневната си с отнесен израз.
— Какво има, Стийл?
— Сапфирът на Мери, какво стана с него?
— За това ли си мислиш точно сега? Не искаш ли да узнаеш какво се е случило с Имперската флота?
— Предполагам, че вече са разбрали, че есперският щит е непробиваем и са се втурнали обратно в хиперпространството.
Топаз кимна.
— Оставили са един дежурен кораб, но без съмнение до утре и той ще отлети. Ако не го стори, ще дам разрешение на полтъргайстерите да си направят няколко закачливи шегички с него.
— И така, преживяхме още една буря. Какви са последните данни от болницата?
— Повече от дванадесет хиляди с прогорени мозъци, осемстотин и тридесет мъртви.
Стийл въздъхна.
— Победата не е голяма.
— Ние устояхме на Имперската флота и оцеляхме — промълви Топаз. — Спокойна съм и за това.
— По дяволите Империята, къде е проклетият сапфир? Сложих го на бюрото си, той изтропа, когато Мери запя. Не беше в нея, когато я отведоха, нито пък в някой от стражите. Трябва да е някъде тук, но дявол да го вземе, не мога да го открия.
— Сайдър — навярно тя го е взела.
Стийл решително тръсна глава.
— Не. Сензорите, вградени в рамката на вратата щяха да открият скъпоценния камък, дори да го беше глътнала.
— Тогава катерачът по покриви?
— Проверих в костюма му, докато лекарите се занимаваха с него. Никакъв сапфир.
— Тогава кой го е взел? Камъкът струва цяло състояние.
Стийл сви рамене и се отпусна в креслото си.
— Какво по дяволите, та в края на краищата това е само един сапфир.
Топаз му отправи проницателен поглед.
— Сигурен ли си, че се чувстваш добре, Стийл?
Той се засмя.
— Превъзходно, уверявам те.
— Добре. Защото следващия път, когато се срещнем, директоре, ще ти дам доказателства, които ще те уличат в лъжа.
— Ще бъдеш добре дошла, изследовател. Опитай се.
Топаз се засмя и напусна дневната. Стийл се ухили и отпи от кафето си.