— Добре ще направим, ако не му позволим да се срещне с онзи психиатър — промълви той. — Улучили сме подходящия момент в началото.
— За какво говориш? — попита Майкъл Харди, който изглеждаше разстроен. — Не забравяй, че съм в сегашното си положение благодарение на твоята способност да управляваш игрите на Машината. Никога не бих могъл да схвана цялата тая не-А материя относно човешкия мозък. Виждам само плътно светло петно. Предполагам, че са схемите на нервните линии и че ще бъдат разплетени при увеличението на екрана.
Този път Джим Торсън го чу. Приближи се, посочи нещо върху снимката и прошепна някакво обяснение, от което лицето на Харди бавно побледня.
— Ние ще трябва да го убием — каза мрачно. — Веднага.
— Защо? — сопна се Торсън, поклащайки раздразнен глава. — Какво ще успее да направи той? Да предупреди света ли? — После стана по-сериозен. — Забележи, че изобщо липсват ярки линии близо до това.
— Но ако допуснем, че открие начин да го използва? — Отново беше президентът.
— Ще са необходими месеци! — възкликна „X“. — За двайсет и четири часа не можеш дори да си помръднеш малкия пръст.
Имаше още шушнения, на които орловоносият Торсън отговори яростно:
— Разбира се, вие не очаквате от него да избяга от нашия затвор. Или сте чели Аристотеловата измислица, в която героят винаги побеждава, а?
Накрая нямаше никакво съмнение какъв ще бъде неговият път. Дойдоха мъже и отнесоха Госейн, стола, белезниците и всичко останало четири реда стъпала надолу в затвор от солидна стомана. Щом прислужниците се изкачиха обратно на по-горния етаж, двигател вдигна цялото стълбище през люк в тавана на височина двайсет фута. Масивна врата прилепна с дрънчене върху отвора и тежки решетки се спуснаха с трясък. Настана тишина.
V
Госейн седеше неподвижен на стоманения стол. Сърцето му биеше силно, слепоочията пулсираха и всеки няколко минути се чувстваше слаб и болен от тази реакция. Потта, която се лееше от него, изглежда, нямаше край. „Боя се — помисли той. — Ужасно много се боя.“
Това сигурно идваше от самите колоиди на непозната субстанция. Едно цвете, затварящо своите листенца за през нощта, показва страх от тъмнината, но то си няма развита система, та да пренася сигнала, и никакъв таламус, който да приема и преобразува електрическото съобщение в емоция. Човешкото същество представлява физико-химическа структура, чието усещане за живот води началото си от твърде сложна организация. След смъртта тялото се разлага, а личността оцелява под формата на поредица изопачени импулси-спомени в нервните системи на други хора. С течение на годините тия спомени отслабват. В най-добрия случай Джилбърт Госейн щеше да се съхрани като нервен импулс в разни човешки създания в продължение на половин столетие, като емисия върху филмов негатив — малко повече, и като електронна схема в група катоднолъчеви клетки — може би за две столетия. Никоя от изброените възможности не намаляваше дори частично потния поток от неговата кожа в това помещение почти без въздух.
„Все едно съм мъртъв — каза си скръбно той. — Ще умра. Ще умра.“ И в момента, в който помисли това, установи, че нервите му се късаха.
От тавана плисна силна светлина. Някакъв метален процеп се разширяваше. Нечий глас произнесе:
— Докладвай на господин Торсън, че той е добре.
Изминаха десетина минути и после надолу се спусна стълбище. Предният му край дрънна о пода. Работници започнаха да трополят по него, понесли някаква маса. В бърза последователност машината, която беше вече използвана върху Госейн, и няколко други с различна форма и предназначение бяха свалени в затвора и закрепени към масата. Скоро работниците се прибраха обратно.
Подир тях двама мъже със сурови лица слязоха предпазливо при пленника. Те изследваха ръцете и китките му. Накрая си отидоха и пак настъпи тишина.
Сетне стоманената плоча се отвори още веднъж с плъзгане и дрънчене. Госейн се сви, очаквайки Торсън. Вместо него пъргаво се появи Патриша Харди. След като отключи белезниците, тя каза с нисък настойчив тон:
— Следвай ме по коридора вдясно в продължение на сто фута. Там под главното стълбище ще видиш врата. Зад нея има два реда по-тесни стъпала, които водят нагоре близо до моя апартамент. Вероятно ще можеш да се скриеш благополучно вътре. Не зная. От този момент нататък съдбата ти е в твои ръце. Късмет.
Щом го освободи, изтича пред него. Мускулите на Госейн бяха така схванати, че той се препъваше несръчно на всяка крачка. Но дадените указания бяха правилни. И докато стигна спалнята на момичето, кръвообращението му се нормализира отново.