Лек аромат на парфюм се идентифицираше с това помещение. От двукрилите стъклени врати край леглото с балдахин Джилбърт се взря в атомния фар на Машината. Той грееше толкова близо, че му се струваше — ще хване светлината, ако протегне ръка.
Госейн не споделяше надеждата на Патриша Харди, че ще се укрие успешно в нейната спалня. Пък и сега, преди да научат за бягството му, бе време да направи пробива. Тръгна напред и после бързо се дръпна обратно, когато под балкона минаха в група половин дузина въоръжени мъже. Малко по-късно надзърна навън: двама от тях бяха клекнали зад редица храсталаци на разстояние около сто фута.
Сетне се оттегли в спалнята. Не бе необходимо повече от минута, за да хвърли поглед на четирите стаи от апартамента на Патриша. Избра тоалетната като най-добър наблюдателен пункт. Помещението разполагаше с прозорец и малък балкон, които гледаха към някаква ниша настрани от главния двор. В най-лошия случай можеше да се спусне долу и да прибягва от храст към храст. Той седна тежко на дългата пейка пред огледалото за цял ръст. Почивайки си тук, имаше време да се чуди на постъпката й.
Тя беше поела сериозен риск. Причината бе неясна, ала изглеждаше очевидно, че съжалява за участието си в заговора срещу него.
Мисълта му се прекъсна, понеже една далечна врата скръцна слабо. Мъжът се изправи на крака. Можеше да е младата дама. Точно така. Гласът й се чу тихо момент по-късно пред тоалетната.
— Вътре ли си, господин Госейн?
Той отключи, без да каже дума, и те останаха лице срещу лице от двете страни на прага. Първа проговори тя:
— Какви са плановете ти?
— Да се добера до Машината.
— Защо?
Госейн се колебаеше. Патриша Харди му бе помогнала и с това заслужила неговото доверие. Но по-добре беше да помни, че е невротичка, която вероятно е действала по вътрешен импулс. Жената може би все още не осъзнаваше пълните последици от стореното. Той я видя да се усмихва мрачно.
— Не бъди глупав — сряза го тя — да се опитваш да спасиш света. Нищо не можеш да направиш. Заговорът е по-голям и от Земята, и от Слънчевата система. Ние сме пионки в игра, дирижирана от звездни хора.
Госейн я погледна втренчено.
— Луда ли си? — попита.
В момента мъжът изпитваше някакво чувство за пустота, усещане, че е чул фрази с твърде силно значение. Отвори уста да продължи отново и после я затвори. Спомни си една дума, която Харди бе употребил по-рано — „галактически“. Тогава беше доста напрегнат, за да проумее смисъла й. Сега съзнанието му започна да се отдръпва от хаоса, царящ тук. То се свиваше все повече и повече и накрая се закрепи върху нещо, което Патриша бе казала преди малко.
— Хора ли? — повтори като ехо той.
Дамата кимна.
— Но не ме питай как са отишли там. Аз дори не зная как човечеството е дошло на Земята. Теорията за произхода ни от маймуните изглежда приемлива само докато не я изследваш по-отблизо. Моля те, нека не се задълбочаваме в тази тема. Доволна съм, че те са хора, а не чуждопланетни чудовища. Уверявам те, че Машината не може да направи нищичко.
— Тя би могла да ме защити.
Младата жена се намръщи и уточни бавно:
— Е, да, при това положение. — Пак го погледна изпитателно със светлите си очи. — Не разбирам обаче къде стоиш в цялата тая работа. Какво ти откриха?
Госейн описа кратко и ясно своите преживелици и добави:
— Там трябва да се крие нещо. Машината също ме посъветва да си фотографирам мозъчната кора.
Патриша Харди мълчеше.
— Господи — произнесе накрая тя, — може би те имат право да се страхуват от теб… — После внезапно се прекъсна. — Ш-шт, някой е при външната врата.
Джилбърт беше доловил музикалния звън. Надникна през рамо към прозореца.
— Не, още не тръгвай — настави го бързо жената. — Заключи след мен и напусни само ако претърсват.
Скоро чу стъпките й да се отдалечават. Когато се върнаха назад, те бяха придружени от други, по-тежки.
— Бих искал да видя човека — обади се някакъв мъжки глас. — Защо не ми каза за намерението си? Сега даже Джим Торсън е уплашен.
— Откъде да знам, че той е различен, Елдред? — попита спокойно младата дама. — Разговарях с личност, която изобщо няма спомен за своето минало.
„Елдред“ — помисли Госейн. Трябваше да го запамети. То му се стори повече като първо, отколкото като фамилно име. Господинът подзе отново: